— Ако се вярва на предишните ти приказки, сигурно не всички българи сме такива.
— Ух, да пукна дано! Как можах да забравя? Да, не всички сте като Йоргаки, Бяно Силдар. Знаеш ли, че цяла българска войска била преминала Дунава заедно с московците? Опълчение й думали.
Като помнеше предишния урок, Бяно каза неопределено:
— Чувах такова нещо…
— И там пак било пълно с наши сливналии, бе! Че дори и знамето им било осветено пак от сливенски поп440.
Войската се изниза на запад. Двамата я изпратиха донякъде с поглед, после заедно с другите зяпачи си тръгнаха.
— Загубихме си времето с тези михлюзи, но иначе добре си похортувахме, Бяно Абаджи. И все пак можеше да бъде и още по-добре. На чашка „остарял шербет“ например…
6.
Работниците гледаха по различен начин на тримата съдружници във фабриката: страхуваха се от Саръиванов, много-много не признаваха Кювлиев и почти боготворяха Боянов. По-специалното отношение към Боян не произлизаше само от това, че той, речи го, до вчера беше един от тях. Не се дължеше и на спомена, че още в началото на пътя, когато се бе наел за помощник на Добри Желязков, бе гледал на работниците като на хора и бе споделял личните им грижи. Най-съществената причина беше, че и сега, издигнал се вече до съсобственик на фабриката, той живееше не по чорбаджийски, а по работнически, времето си прекарваше сред тях и между становете им, помагаше им в трудностите и всякак се мъчеше да направи живота им по-сносен — в самата фабрика и извън нея.
Една от тези негови грижи беше, че в половиния час, който по пладне се даваше на работниците за храна и кратка почивка, той неизменно ги наобикаляше и где с шега, где със съвет им помагаше в личните дертове, разпитваше ги за дома и семействата. Никога не отказваше високомерно, ако някой му предложи да опита гозбата му, ами със своята си дървена лъжица гребваше от сефер-тасовете му.
Точно при една от тези обедни обиколки Стефан се обърна към него:
— Майсторе!
Именно така: „майсторе“, а не „тате“; по мълчалива уговорка между двамата „тате“ свършваше до оградата на фабриката, а вътре имаше само „майсторе“.
Сега, повикан, Боян спря при сина си и се помъчи да скрие жалостта, която стисна сърцето му; докато другите майстори и чираци бяха насядали удобно по турски с купички или паници в скута, единствено Стефан стоеше разчекнат — стъпил на здравия си крак, а подпрял дървения на едно сандъче, вероятно за да почине натъртеното му коляно.
— Можеш ли да поостанеш малко след работа, майсторе? Има нещо по стана, дето ме тревожи — може да не ми стигне умът, за да го оправя…
— Да го погледна сега?
— А, не, след работа. Захванал съм един хубав пастаф, ще ми е жал, ако го развалим, като го сваляме от стана.
Боян разбра. Не от многословието за хубавия пастаф, разбира се, а от натъртеното „след работа“. И затова кимна в отговор:
— Ще бъда тъдява някъде. Обади ми се преди тръгване.
При стана бяха едва тогава, когато освен тях двамата във фабриката беше още само нощният пазач бай Жеко с трите си зли кучета.
— Това за повредите в стана е бошлаф, нали? — започна бащата.
— Как разбра?
— Прегледах изтъканото от тебе. Добро е. — В разговорите със сина си Боян беше особено свидлив на похвали, иначе щеше да каже поне „отлично“. — Не може да се изтъче такова сукно с повреден стан.
— Позна. Повреда няма, тате. А ми се ще да има.
— Искаш станът ти да е повреден? — слиса се Боян.
— Не станът, а сукното.
Боян притегли едно сандъче и седна върху него.
— Разказвай наред — подкани сина си.
— Не е дълго, тате. Дядо Иван се е хванал гуша за гуша с поганеца не за друго, а за нашата свобода. Имало българско опълчение при него и туй е хубаво. И достойно за българщината. Но то не значи, че ние тука следва да си лежим под орехова сянка, да си пеем „шим-шим“ и да чакаме да ни поднесат свободата на табличка с чаша студена вода за по-лесно преглъщане.
— Продължавай. Искам да разбера докъде ще стигнеш.
— До там, че, според мене, всеки българин, където и да се намира, трябва с нещо да подпомага Дядо Иван. А ние тука, тате.
— Като повредим машините?
— Не, платовете. И да ги повреждаме по такъв начин, че външно да не личи, а да се цепят върху гърбовете на офицерите. Защото ние не обличаме кого да е, тате, а офицерите, каймака на турската войска.
440
Автентично. Самарското знаме е осветено от трима свещеници, единият от които е бил отец Амфилохий, сливенец. Биографични данни за него вж. тук, бел. 69 към Втора книга.