Не успяха да си кажат повече. Осман, сякаш да отблъсне нападките, извинително обясни, че, виждаш ли, той не знаел нищо, само изпълнявал заповед, и то не от кого да е, а направо от мютесарифа. И с това двете групи се разделиха. Боян и Стефан гледаха подир заптисания търговец, чак докато сумракът към „Тевната чаршия“ погълна него и заптиетата в пазвата си.
7.
Беше краят на юни, а навън плющеше чисто майски дъжд — като из ведро; ако беше вярна поговорката за капките и жълтичките, тази вечер всички сливналии трябваше да станат милионери…
Дъждът обаче не уплаши посетителите в читалището. Не ги спря да дойдат, не ги спря и да си тръгнат, когато наближи време за вечеря — дъждобраните, такава чудатост и злободневие по времето на Сава Доброплодни, сега за хората от Сливен бяха станали нещо като обичаен придатък към облеклото. Също и Димитър Георгакев се накани да си тръгне, когато му подмигнаха многозначително. Той разбра „ишмара“ и се престори на особено вдълбочен в страниците на „Миллиет“.
Когато в читалището останаха седем-осем души, председателят Захария Жечков измърмори нещо като „Абе вържи попа, да е мирно селото“ и врътна ключа на вратата; в случая искаше да каже: то няма кой да дойде тепърва в този дъжд, ама сигурното си е сигурно. А за да бъде още по-сигурно, прибави към гостите:
— За всеки случай дръжте я вестник, я книга. Нека те да са за шпионина, когото няма да домързи в такова време да наднича през прозореца.
Димитър Георгакев остана с „Миллиет“ в ръка, а междувременно се огледа. Бяха все „лизнати“ — разнебитените останки на „Славомир“441. И не може да се каже, че настроението беше особено приповдигнато…
Разговорът подхвана Михаил Икономов; полагаше му се — в отсъствието на председателя Нено Господинов той, като секретар-деловодител, идеше на второ място в йерархията на комитета.
— Както са дошли нещата, за някаква организирана дейност не може и да се мисли — започна той дрезгаво. — Но все пак беше редно да се видим, да си пооближим раните, да си кажем кой какво има на сърцето.
— Защо пък още с първата дума изключваш дейността? — заядливо попита Захария Жечков. — Виж Панайот Хитов и Дядо Желю. Те не си ближат раните, а начело на големи дружини кръстосват Стара планина и разузнават в полза на Дядо Иван, ще рече — воюват.
— Абе какво ти воюване тук, в Сливен! — възрази му доктор Планински. — Не видиш ли какви тежки времена са дошли? В града просто се препъваш в аскер…
— Тежките времена, за които приказва Начо, сега идват, братя. — Бял Димитър поклати загрижено плешивата си глава. — През хана минаха бегълци от Търново. Турски бегълци. Заслушах се в разговорите им. Не са стояли бездейни, преди да вдигнат праха за насам — един през друг се надхвалваха кой с обир, кой с изнасилена мома, кой с подпалена къща…
— Виждаш ли? — не се остави лекарят. — Може да са правили погроми и бастисвания, ала защо? Защото са усещали земята под краката си като жарава. Вие името на генерал Гурко да сте дочували?
— Негов проводник пък бил хаджи Стою — добави Жечков, — потомък на войводата Бойчо Цеперански и на брат му Петър.
— Аз не съм съгласен с Бял Димитър — каза учителят Иван Ханджиев, — черните времена тепърва настават. Черни ще бъдат те за Дядо Иван, пък за нас — направо катранени.
— Защо мислиш така?
Иван Ханджиев им разясни мисълта си. Според него Дядо Иван бил „изпуснал сапунчето“: вместо от Свищов веднага да удари към Плевен, който е главният възел за владеенето на Мизия, той се заловил да освобождава малки градчета покрай Дунава. От грешката му се възползувал хитрият Осман паша, който държал Видин. Той зарязал Видин и Бабините Видини кули и заел Плевен пръв, като струпал в него безбройна сила, може да имало до петдесет хиляди аскер. Пък в „Четириъгълника“ Мехмед Али паша като че разполагал не с петдесет, а със сто и петдесет хиляди. Вярно, генерал Гурко напердашил турчина при Търново и навярно днес-утре ще мине отсам Балкана. Със слаби сили обаче, всичко на всичко десет-петнайсет хиляди московци. Но какво са петнайсет хиляди души, дори когато са руски солдати? Може ли с тях да се вземе Цариград? В Одрин, Пловдив и София турците са имали достатъчно сили, пак с разни опитни европейски пълководци като Вейсел паша и Бекер паша. Но освен тях изтеглили на ингилизки кораби от Черна гора голяма сила, говорело се за четиридесет хиляди най-отбран аскер, начело с някой си Сюлейман паша, пак чужденец. Тях стоварили в Деде Агач и сега тази паплач бързала на север.
441
Напомняме на читателя, че след Арабаконашката катастрофа и смъртта на Левски в Търново на 18 март 1873 г. се е състояло Общо събрание на БРЦК в твърде слаб и неавторитетен състав, целта на което е била да се запази организацията и след гибелта на Апостола. Едно от решенията на събранието е било да се променят псевдонимите на частните революционни комитети. Тогава Сливен е получил революционния псевдоним Славомир. Срв. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877, С., Нар. култура, 1950, стр. 91–93.