— Е, кажете ми — завърши учителят, — на добър хал ли е Дядо Иван? Ами че да вземем само едно. Докато Гурко се оправя със Сюлейман, достатъчно е Осман да напъне от запад и Мехмед Али от изток, и ето ти го целият отряд на генерал Гурко пипнат като в клещи.442
— Много голям военачалник се извъди, бе! — уж му се присмя д-р Начо Планински, ала с такъв израз на лицето, сякаш току-що бе сръбнал от гъбата, с която подали оцет на разпнатия Исус.
— И все пак аз вярвам в Дядо Иван — каза Михаил Икономов; гласът му бе станал двойно по-хриплив и неразбираем. — Той няма да се даде на някакви си там Сюлеймановци и Османовци.
Димитър Георгакев, който досега бе слушал мълчаливо (той изобщо не беше от много приказливите), сметна, че е длъжен да изрази и своето мнение. И произнесе с малко изкуствена самоувереност:
— Поддържам господина Икономова. От времето на цар Петър Първи досега Дядо Иван винаги е намирал начин да извие врата на султана.443
Захария Жечков отключи и излезе навън, поогледа се в дъждовната вечер, после се върна на мястото си и пак взе вестника, който преди малко бе оставил. Нито той, нито околните обърнаха внимание, че държеше вестника наопаки.
— Дядо Иван не е стигнал до там ние да му даваме акъл — каза. — А що се отнася до помощта, той вече я има в лицето на Опълчението и на разузнавателните чети, на проводниците. Да не изричаме голяма дума, ала мисля, че също и ние няма да се посрамим, ако и нам заповяда нещо си. Като ви смигнах да останете, имах предвид да помислим заедно за наши, тукашни дертове.
— За какво говориш? — стрелна го с поглед Ханджиев.
Откритото лице на Захария Жечков помръкна, а обичайното му спокойно изражение отстъпи място на явна притеснителност. Усетиха го, че е затруднен, та Бял Димитър Събев реши да му помогне:
— Хайде, говори, говори! Тук сме все наши хора…
— Добре, ще говоря, но още от сега моля господина Георгакева да не се засяга от думите ми. Искам да го уверя, че аз твърдо вярвам в онуй старо правило: човек си избира приятелите, но не и роднините.
Димитър Георгакев се досети накъде клонеше разговорът и почувствува, че се изчервява. Все пак намери сили да каже сравнително спокойно:
— Говорете, господин Жечков. Самият факт, че го правите пред мене, а не зад гърба ми, вече означава…
— Как зад гърба ви?! — прекъсна го председателят на читалището. — Не чухте ли Бял Димитър: тук сме все наши хора. Също и аз ви смятам за един от нашите хора, господин Георгакев.
— Хайде да я караме без толкова изтирифинтености — предложи Иван Ханджиев. — За какви дертове ставаше дума?
— Не чухте ли за Георги Киряков и Юрдан Данчов? Заптисани са…
— Все редовни членове на комитета — замислено каза Икономов, — макар и от „готовите за първи позив“. Сигурно не е случайно.
— Най-страшното е — продължи Захария Жечков, — че и двамата са задържани по донос. И нека не се сърди господин Георгакев, но доносите са от баща му.
— Йоргаки чорбаджи? — с недоверие произнесе някой.
— Да, кмета Йоргаки чорбаджи.
— Това е сериозно обвинение — продума замислено Михаил Икономов. — Такова нещо не се казва голословно…
Също и Димитър си даваше сметка, че такова обвинение не се казва голословно. Като се връщаше назад в мисълта си, той си припомняше някои по-особени постъпки и подмятания на баща си напоследък. Но чак да стигне до предателство?! Боже, колко е страшно да те е създал човек, от чието поведение да се срамуваш!
— Говоря съвсем сигурни неща — продължи Жечков. — За доноса срещу Данчов Халис бей лично е съобщил на Бяно Абаджи. А докато са отвеждали към хапуса Георги Киряков, той сварил сам да ни предупреди, че е издаден от Йоргаки чорбаджи. На Стефан Боянов го казал. Е, тук дължа да добавя, че ни предизвестил да не се страхуваме, както и да го мъчели, нямало да издаде нито едного от нас.
— Положението е наистина лошо — каза смръщено Бял Димитър и прекара ръка по голия си лоб, по който бяха избили капчици пот. — Не зная как Йоргаки чорбаджи ще да се е добрал до имената на Данчов и Киряков. Но ако продължи с доносите? Ако издаде например даскал Икономов, който е в течение на всичко?
— Аз ще добавя — рече Иван Ханджиев, — че не е по-малко страшно, ако наковлади да речем Панайот Минков, нищо, че не е от баш „лизнатите“. Но без един Панайот Минков, без един дядо Серафим, нашият Сливен може да се брои за напълно осиротял.
442
Изложеното тук отговаря на историческата и военна обстановка в епохата. Вместо да преразказваме, нека да цитираме на любознателния читател История на България, т. І, С., Наука и изкуство, 1954, стр. 493: „Но, в това време на бойните театри станали промени във вреда на руското командуване. Генерал Криденер освободил на 4/16 юли гр. Никопол. … Но вместо да се отправи с бърз марш към Плевен, в който нямало турски сили, и да го завземе, той дал почивка на войските. През това време Плевен, който имал важно стратегическо значение като възел на пътищата в Северна България, бил завзет от турските войски във Видин, командувани от Осман паша. Затегнали се действията и на Източния отряд в четириъгълника Русе — Силистра — Варна — Шумен. Руската армия била извънредно много затруднена. Турското командуване, разбирайки, че изходът на войната ще се реши на Балканския военен театър, заповядало на Сюлейман паша, който командувал войските срещу Черна гора, да подбере най-боеспособните части, да ги натовари на английски кораби, които Англия с охота му дала, и да се отправи на помощ на Мехмед Али паша и Осман паша в Северна България. Сюлейман паша свалил своята 40 000 армия в Деде Агач и на 16/28 юли я стоварил на гара Карабунар, Новозагорско. Под негово командуване минали гарнизоните в Чирпан и Нова Загора. С бърз марш той се отправил за Стара Загора. Тук армията на Сюлейман паша се срещнала с отряда на генерал Гурко, който бил четири пъти по-малочислен от нея.“.
443
Думата е за тъй наречената „Северна война 1700–1721 г.“, представляваща едно от първите стълкновения на Русия и Турция, с която започва многобройната поредица на Руско-Турските войни.