— Не ми и минава през ум — беше нейният отговор. — Само ще те поправя.
— За какво?
— Че няма да пътуваш на север сам, а с мене.
— С тебе! — не удържа едно възклицание Димитър.
— С мене — потвърди тя по начин, който изключваше какъвто и да е спор. И даде съвет: — Думата ти минава в конака, пък нали сме и деца на Йоргаки чорбаджи. Вземи утре тезкере за двама ни до Елена, а от там нататък ще разчитаме на закрилата на общия славянски Бог.
— Не говоря за тезкерето. Нито за начина, по който ще се прехвърлим оттатък. Питам те друго. Какво ти, за Бога, ще правиш в стана на русите.
— Не за Бога, а за живите хора. И за нуждаещите се от помощ. Чувах, че при тях имало и жени, милосърдни сестри им казвали. Сега е война — ранените и болните ще бъдат колкото звездите на небето. И две ръце, свикнали на труд, положително няма да са им излишни. — Тя се засмя тихо. Димитър си каза, че комай от цели години не я бе чувал да се смее. — Представяш ли си какво ще бъде на кмета, когато се разбере, че синът му е преводач, а дъщерята милосърдна сестра при братушките.
Той не спори повече. Познаваше челичения й характер, та знаеше, че цяла нощ да се разправя с нея, пак няма да й повлияе.
8.
За тези повече от двайсет и пет години, в които се бе посветил на долапчийството, днешният бе вторият случай, когато водата изведнъж спираше и барата от само себе си замлъкваше. При предишния случай се оказа, че това било дело на човешка ръка. Но не ръка на злосторник, както бе помислил най-напред Бяно, а чрез спирането на водата кръщелникът му Панайот — Панайот Хитов — хитро го бе измъкнал извън долапа, за да се срещнат далеч от погледите и ушите на възможните мющерии.
Бяно тръгна нагоре покрай вадата, за да разбере какво този път се криеше зад неочакваното спиране на водата. И както тогава я намери отбита с дъсчената преграда. И все както преди точно десет години таман да отпуши вадата, чу един познат глас да изговаря дума по дума същото:
— Не се сърди, кръстник.
Сякаш животът се бе върнал едно десетилетие назад — от същия шубрак го гледаше Панайот, а прочутите му къдели-мустаци играеха от дяволита усмивка. Те се прегърнаха — все както тогава — и прочутият войвода каза с нещо като шеговит упрек:
— Ех, кръстник, кръстник, не си роден ти за нашата подмолна работа. На̀, аз мислех, че щом спре водата, ти ще се сетиш от кого хабер е това, пък ти… — После съвсем рязко смени тона: — Искаш ли да поседнем нейде тук на по-закрито, кръстник, и да похортуваме?
Тръгнаха към това „по-закрито място“ и Бяно забеляза, че другият леко накуцваше.
— Какво? Да не си ранен? — попита го.
— Де да бях ранен — изсумтя недоволно Панайот, — щях даже да се гордея с раната си. Пък то някаква си там болест, ишиас ли, как й викат — мъчи ме за десет рани.
— И като е така, защо пак си хванал „лявото“, Панайоте?
— Грешиш, кръстник, този път не съм се върнал към „лявото“. На служба при братушките съм. И като зная, че от моето разузнаване им зависи победата или поражението, болест, не болест — ето ме в родната Стара планина.
— Разузнаване? Може ли сам човек да разузнава в тези времена, сине? Ами че навред гъмжи от аскер, башибозук и качаци…
— Кой ти рече, че съм сам? Начело съм на цяла дружина доброволци, кръстник, малко по-нататък — той показа към запад — шета и Дядо Желю, също и той с неколцина подбрани момчета. Има и други чети в Балкана — всеки, който познава проходите, пътеките и кайначетата, сега е под заповедите на Дядо Иван. С една дума — не чакаме свободата си на тепсия, а помагаме според силите си за нея.
— Хвала вам — прекръсти се старецът. — Нека Всемогъщият да ви опази, та дълго, чак до свободата, да помагате на братушките.
Те приседнаха, Панайот Хитов извади лист и молив и разговорът — истинският им разговор — едва сега започна. Всъщност то не беше разговор като разговор, а приличаше повече на разпит: войводата задаваше въпроси, старият човек отговаряше и Панайот си вземаше бележка от отговорите му.
— Много си се изпраксал в новия занаят — подхвърли по едно време Бяно, комуто направи впечатление опитността на довчерашния хайдутин.
— Не се чуди, кръстник, имах време да го изуча. На тази служба съм при братушките още преди царят да прогласи войната.444 От тогаз и плосък като тиган да ми беше мозъкът, пак щях да науча какво интересува Дядо Иван и как да му го съобщавам.
444
Автентично. Запазен е рапорт на полковника от руското разузнаване Бобриков до началник-щаба на действуващата армия генерал Непокойшцки от 10 април 1877 — т.е. два дни преди обявяването на войната, — в който съобщава, че е във връзка с Панайот Хитов и от него е научил кои са най-удобните подстъпи за преминаване на Стара планина и за различните пътища, по които може да се стигне до Сливен. Срв. А. А. Улунян. Болгарский народ в Русско-турецкая война 1877–1878 г. Москва, 1971, стр. 60.