— И как му го съобщаваш, сине?
— С писма, кръстник. С писма до полковник Николай Артамонов, който е началник на руското разузнаване. И мога да ти се похваля, че полковникът нито веднъж не се е усъмнил в сведенията ми.445
Панайот Хитов се почеса с молива по врата.
— Сега-засега май свърших с въпросите, кръстник. Ала ще ти река друго. Също и ти трябва май да спуснеш кепенците на долапа и да се върнеш в Сливен. Да следиш, щото става там, и да ми го съобщаваш, пък аз ще имам грижата да го предавам, където трябва. Такива са времената, кръстник, че трябва да жертвуваме личните си изгоди и да мислим за братушките, които леят кръвта си за нас.
— Не ме кандърдисвай, момче. Знаеш ме, че не съм от алчните за пари, та като нищо ще врътна ключа на долапа. Работата е в друго. Аз съм стар човек, не разбирам много-много от военни дела. Не зная доколко аджеба ще съм ти полезен като наблюдател в Сливен…
— Но няколко табора да изброиш можеш, нали? Също и колко топове са с тях? И да видиш в каква посока отиват? Е, туй напълно ми стига.
— Ала Балканът е голям. Как да знам къде се криеш в него, та да те намеря и да…
— Не бива и да знаеш. Но ще си уговорим онова, което господин полковник Артамонов нарича „пощенска кутия“. Хайде да не ходим далече. Ей на̀, този камък тука, дето прилича на конска глава. Научиш ли нещо важно, няма да го пишеш в града (ще имаш неприятности, ако за нещо те спипат стражите и открият писмото по джобовете ти), а ще си вземеш дивита и — тук, на долапа. Написаното ще го слагаш под камъка. Аз ще имам грижата да проверявам пратил ли си ми хабер или не.
Уговориха подробностите, сетне Бяно се досети нещо:
— Помниш ли предишния път, когато ме попита как съм със сърцето, а сетне ме свърза с Иван?
— Забравя ли се такава случка…
— Сега Иван е в Сливен. Уж търговец, пък всъщност с твоя занаят, макар и малко по-различен — ти скиташ по балканите и разпитваш пътниците, а той я в конака, я при забитите на войската… Не е за чудене, ако и двамата пращате сведенията си на едно и също лице.
Панайот Хитов го изгледа замислено.
— Благодаря ти за доверието, но…, но може би ти нямаше право да ми съобщаваш това, кръстник. Открил ти се е Иван — негова работа; откривам ти се аз — моя работа. Ала ти трябва да се научиш да бъдеш като гроб. — Старият човек гузно наведе очи. — Искаш ли сега малко вести от мене, кръстник? Да? Няма да ти говоря за хода на войната. Той се мени с всеки ден и сигур все се дочува нещо и в Сливен. За живи хора ще ти говоря. Първо, приеми поздрав от внука си Димитър.
— Боже, жив ли е? — трепна старецът.
— Досега „чок селям“446 от умрял не съм предавал — изкиска се Панайот и с привично движение засука своите палабуюк мустаци. — Жив и здрав е Димитър и също като мене е постъпил на служба при братушките. Възложили са му друга работа, не като моята. Преценили са, че ще е по-полезен в техния „Червен кръст“. — Тук се наложи да обясни какво е това „Червен кръст“, понеже старият човек не знаеше. — Ама не го използуват при самите ранени, а са му дали да организира. Лазарети и болници да устройва, да вдига населението за пренасяне на ранените с каруци, жените да разчепкват тефтик… С една дума — добре е. И мечтае кога ще види леля Руска, тебе и всички роднини и близки. Ще ти предам „много здраве“ и от още двамина, дето, като чуеш имената им, може и да припаднеш. От сина и дъщерята на оня проклетник Йоргаки, кмета.
— Димитър и Стилиянка? — зяпна насреща му Бяно.
— Същите, Димитър и Стилияна. Стилияна е милосърдна сестра във военната болница в Габрово и началничките й много се хвалят с нея. А за Димитър може и да не повярваш, ала е личен преводчик на княз Светополк-Мирски, един от най-големите началници в руската войска.
Като се посъвзе от новината, Бяно се изкиска:
— Научи ли, баща им ще се спука през гърба…
Те сякаш си бяха казали всичко, но Панайот не бързаше да тръгне. Вместо това хвърли лукав поглед към кръстника си:
— Та какво, казваш, съм те попитал тук преди десет години?
— Попита ме за сърцето. „Как си със сърцето, кръстник?“. Точно тези бяха думите ти.
— А ти как си със сърцето, кръстник?
— Както тогава. Само гдето е с десет години по-старо.
— Е, добре тогава. Значи, ще издържи още една изненада.
Панайот сложи два пръста в устата си и свирна по особен начин. Сякаш изпод земята излезе един напет момък, строен и гъвкав и със стъпки като на сърна. Беше облечен много странно: с униформена куртка, върху която през рамената бяха кръстосани два патрондаша, и с военна шапка с козирка на главата, пък с биргьотлии потури и с навуща, черни върви и цървули на краката. Нещо в слабоватото ухилено лице на момъка се стори познато на Бяно, но за повече не можа да си спомни. Кръщелникът усети затруднението му, та заповяда на новодошлия:
445
Някои от донесенията на Панайот Хитов са запазени и те наистина могат да се смятат за образец на сбити и съдържателни разузнавателни сведения, а където не е сигурен във фактите, той простичко съобщава за незнанието си, а не запълва празнотата с измислици. За да добие читателят представа за тези сведения, ще приведем изцяло едно от донесенията на П. Хитов до полковник Артамонов с дата 9 юли 1877:
„Господине!
Вашето писмо от 6-и получих тази вечер; разбрах неговото съдържание и бързам да Ви предам толкова важни сведения, колкото можах да събера.
1. В Ямбол няма войска.
2. В Сливен има до 2 хил. души войска с 4 оръдия. Тази войска се върна от Котел. В Балкана също около Демир капия няма войска. В този град турците се приготвят да бягат, особено онези, които са се проявили в клането в Бояджик (1876); но други турци ги задържат, казвайки им: стойте и отговаряйте за всичко, което сте вършили.
3. В Ени Заара сега се намират до 6 хил. войска, ако не и повече. Много от жителите са изклани от турците тук, и градът е изгорен.
4. Идващи от Ески Заара говорят, че там войска няма и че пътуването е свободно до Казанлък. Турското население предава своето оръжие на българите, но те не искали да го вземат; турците пратили покана до русите в Казанлък да им приберат оръжието.
5. За Пловдив и Карлово нямам сведения. Нашите войски не са преминали р. Тунджа. Цялото население в Тракия страда от турците, които изпращат своите вещи и се връщат да колят, грабят и отвеждат в робство българите. Тук дойдоха бегълци от Бели-тепе и неговата околност. В Кортен има загубени жители. Селото с изключение на 3–4 къщи е цяло. Пътят към Хаинбоаз не е добър. Ние се мъчим да го поправим, доколкото е възможно, но трудно ни се удава.“