— И такива ли има? — попита Руфи Сезгин. — Аз мислех, че ние, като най-близко до Хаинето, сме първите.
— Охо! Например Хасан, пощаджията, си вдигна чуковете още преди три дена. Нали си знае, що зулуми е вършил… — Мустафа ага се сепна изведнъж. — Като казах за него, та се сетих за твоя Хасан, Юксел. Где го този левент? Да не се е сгушил в колите при женурята?
Юксел бей заби поглед в земята, ще речеш — проверяваше как е нареден калдъръмът на улицата.
— Не иска да тръгне — каза. — Как ли не му говорихме с братока, как ли не го придумвахме, той — не, та не. „Таш еринде аър-дър“450 и прочие глупости.
— Не му ли обяснихте, че ако дойдат московците, може за своя инат и с главата си да заплати?
— Цяла нощ съм му го набивал в кратуната. Пък той: „Хепси гитмиш клисея, бу да гитсин манастиря“.451 Пък не е голобрад ушак, с два шамара да го вкараш в каруцата.
Юксел бей казваше истината, но доста поспестяваше от подробностите. Всъщност между него и Руфи Сезгин, от едната страна, и Хасан, от другата, бе имало твърде бурни свади, в които едва не се стигна до вдигане на пестници, че и до посягане към силяха. Защото момъкът наистина не веднъж каза, че „камъкът на мястото си тежи“, но към това неизменно добавяше и защо вижда „своя“ камък да тежи именно тук. Не бяха думи за повтаряне: Хасан твърдеше, че според него той има повече българска кръв в жилите си, отколкото турска („поне три четвъртини, освен ако и в миналото някои прадеди не са вземали българки за жени“), тъй че се смята свързан с тези места не само по родно място, но и по кръв. А когато го заплашваха с московците, той неизменно отговаряше: „Само да не посегнат на вярата ми, всичко друго съм готов да изтърпя. — И прибавяше злъчно: — Че и вашите грехове да изплатя съм готов…“ И нямаше как — оставиха го. Оставиха го с цялото съзнание, че този хубавец, истинска гордост за джинса, ще намери смъртта си в Козосмоде и с това ще се сложи край на прочутия Руждибейов род.
За щастие Мустафа ага не задълба в подробностите — собствените кахъри му стигаха. Той се метна на коня:
— Българите имат една приказка: „Всяка коза за свой крак“ — каза. — Поискал е Хасан да остане — останал е. Ние да не губим повече време, че погледнеш — Гурко паша ни хванал за пешовете.
И като махна с ръка, единайсетте коли поеха към Машатлъка.
Предположенията на двамата козосмоденски близнаци се потвърдиха — от двете страни на пътя имаше маса народ, който не пестеше нито остроумията, нито злоезичията си. Но нищо не можеше да се сравни с онова, което завариха при конака. Там край каруците със семейството и имуществото на мютесарифа се бяха събрали толкова хора, турци и българи заедно, които буквално се надпреварваха в присмехите и подигравките. Мустафа ага уж гледаше право пред себе си, но с ъгълчетата на очите си наблюдаваше тълпата. И на едно място видя групичка от четирима, която го порази повече от всичко. Бяха двама българи и двама турци, които целият град уважаваше: Бяно Абаджи, поп Юрдан, Юмер ефенди (изненада се — той беше в униформа на редиф) и Халис бей. Щом тези четиримата се бяха обединили против бегълците, това означаваше, че наистина целият град се е вдигнал срещу тях.
В конака, изглежда, ги очакваха, защото едва приближиха и отвътре се появи приличната на снежна топка фигура на мютесарифа. Рефи ефенди забърза към каруцата си (къде можеше да се намери кон, който да издържи шишкавото му тяло?), но и бързането не му спести една нападка. Защото Халис бей застана на пътя му:
— Не съм те виждал толкова чевръст, мютесариф ефенди — откри престрелката проклетият сархош.
— Виждаш, на път съм, бей — опита се да го заобиколи мютесарифът.
— Не те ли е страх, че този път може би не води към свобода и благополучие, а към Топхане452?
Кръглото лице на мютесарифа придоби пепеляв цвят.
— Предпочитам зандан при своите, отколкото свобода под властта на Гурко паша — каза.
— Е, добре. Пожелавам ти по-дълъг престой в зандана при своите — освободи му пътя Халис бей, без да подозира, че в този момент изричаше не острота, а предсказание.453
— И сигурно ще бъде така — добави злоустият поп Юрдан. — От Божието възмездие не можеш да се спасиш нито в колибата на просека, нито в сарая на султана…
Мехмед Абдул Рефи ефенди не каза нищо повече. Отмести с ръка Халис бей и продължи към каруцата си. Двама слуги му помогнаха да качи в нея тлъстото си туловище.
451
„Всичко отиде за черква, нека и това отиде за манастир“ (турска поговорка, употребява се в смисъл: „И без това всичко съм загубил, нека пропадне и това“).
453
Действително управниците на Сливен и Ямбол са били съдени — и осъдени — за бягството си. За това свидетелствува и Иван Евстатиев Гешов (Записки на един осъден. В: Спомени и студии. С., БАН, 1928, стр. 59): Когато през 1877 г. след дълго разследване в Пловдив Гешов е бил преместен в Цариград и задържан в централната тъмница Мехтерхане, „… нас ни заведоха в неговите Хатър-Одаларъ̀, дето бяха затворени привилегировани лица, като високи чиновници или видни първенци. Там намерихме бившия сливенски окръжен управител Рефи ефенди, бившия сливенски градоначалник Мустафа ага и бившия ямболски околийски началник Рафет бей, осъдени първите двама по на година, а третия на 10-годишно заточение, защото и тримата се уплашили и дезертирали от постовете си при първото минаване на Балкана от Гурко.“.