Като не се предоверяваше на слуховете и мълвите, Иван Силдаров пожела лично да огледа положението в тази част на Тракия. И нали снабдяваше войската, дадоха му за охрана не заптиета, а полуескадрон ездачи — в турската армия това се наричаше яръм сювари бьолюгю — с един бьолюкбашия начело. Турците отначало твърде се изненадаха, че „някакъв си там сливенски базиргянин“ язди по-добре от тях, но постепенно привикнаха и, слава Богу, никому не мина през ум да проучи как пък аджеба търговецът на аба и сукно може да дели мегдан с който и да е черкезин или казак.
Всъщност пътуването на юг мина спокойно и никъде не се наложи охраната да си оправдае присъствието. Но спокойствието беше само външно, по отношение на събитията — в душата на Иван се натрупаха цели камари от спомени за ужаси, неоправдани кръвопролития, погроми и издевателства.
Кошмарът започна още преди той със „свитата“ си да влезе в Ени Заара. На неголяма площ — на око надали имаше и един дюлюм — те се натъкнаха на няколко десетки непогребани трупа. Иван надви потърсването си и нетърпимата воня на разлагащите се човешки тела и мина между тях да ги огледа. През дългия си и пъстър живот на руски солдат той бе виждал не едно бойно поле, осеяно от трупове на войници и коне. Тук обаче всичко беше напълно различно; нямаше и следа от хора, които да са воювали — да са падали убити, докато убиват противниците, — а мястото напомняше човешка салхана: мирни мъже и жени, немощни старци, невинни дечица бяха буквално изклани и нахвърляни едни върху други.
А в Ени Заара… Не, всъщност Ени Заара не съществуваше. Китното допреди седмица градче сега представляваше една огромна руина, от която се открояваха само две запазени махали — от джамиите в тях лесно можеше да се разбере, че това са били турските махали на града. Един колагасъ̀, който представляваше нещо като военен комендант на сринатата и опожарена Ени Заара, след като се запозна с тапиите на Иван, не без хвалба му разказа онова, което се бе случило тук преди няколко дни. Русите влезли в града откъм Хаинкьой, ала не оставили гарнизон, а продължили през Авлиени456 към Ески Заара. Тогава турският аскер, който се бил оттеглил, отново напреднал към града. Мнозина българи не го дочакали, защото знаели, че ги чака мъст, а побегнали към Инджекьой („Знаете ли, ефенди, от това село бил онзи проклетник Стоил!“) и към Кортен. Не им провървяло — продължи да се хвали забитинът, — аскерът ги застигнал и никой не се спасил. Да, да, точно тези изклани бегълци ще да е видял Силдароглу челеби на влизане в града.
Впрочем другите, които предпочели да си останат по къщите, не извадили по-голям късмет. Нали се била разпалила кръвта на войниците на Пророка, втурнали се в града, та сеч и огън, сеч и огън, сеч и огън — кому колкото душа пожелае.
Не потръгнало повече и на онези, които все пак оцелели. Те проводили пратеничество лично при Реуф паша („Нали знаете, челеби, който командува дясното крило на безчислената армия на затиали Сюлейман паша“) и поискали да се преселят някъде на юг, но далеч от войната. Пашата се смилил над тях и позволил да хванат трена за сигурния Одрин.
455
Макар да сме изучили Освободителната война в най-тънки детайли — от документите на войната, през историографията до спомените на участниците, — тук съзнателно не проследяваме нейния ход; тази огромна тема, за която сме преровили хиляди страници, остава настрана от нашия разказ. Тъй като в книгата сме възприели като изходно правило да се придържаме към събитията в Сливенския край, а за останалите да показваме само отражението им в Сливен, тук умишлено предаваме не в подробности, а като отглас военните действия от първия период на Освободителната война. „Като отглас“, но все пак се придържахме към историческата правда. От проучената литература бихме могли да посочим цели страници библиография, но любознателния читател ще напътим само към два от ползуваните трудове: по-пристрастния (но по-достъпен за намиране в библиотеките) на Цонко Генов. По бойния път на освободителите. С., Медицина и физкултура, 1976, и по-хладно — обективистичния Russes et tures, La guerre d’Orient, vol. І, Paris, Maneaux éditeur, 1877. Убедени сме, че онзи, който желае да изследва в подробности Руско-турската война от 1877–78 г., няма да бъде затруднен при издирването на по-пълна, по-подробна литература.