— Да — изкиска се хаджи Добрев. — Нали стана и капуджи баши…
Беше вярно. Дългогодишен член на местния меджлис — или мезлиш, както му казваха развалено сливналии, — от предишната година Панайот Минков бе въздигнат от султана с нарочен берат в капуджи баши55. А турци и българи в пълно единодушие бяха нарекли улицата, на която живееше, на негово име — „Панайот сокак“; един от редките случаи, когато улица се наименуваше на жив човек, и още по-рядък, защото този човек беше рая, българин.
— Не се заяждай, Наско — смъмри го Гидиков. — Де да бяха всички капуджи баши като господина Минкова…
— Не го приемам като заяждане — защити го сам засегнатият. — Ала не крия, участието в мезлиша също е един от товарите ми. Пък нали в края на краищата и аз имам дом и семейство, длъжен съм и за тях да се грижа.
— Тогава кого имахте предвид? — попита Михаил Икономов.
Панайот Минков забарабани с пръсти по софрат, сините му очи се премрежиха — очевидно вътре в себе си оглеждаше от всички страни човека, когото се готвеше да назове.
— Върти ми се мисъл за Захария Жечков — каза. — Без да е избран по правилата, той на дело е общинар наред с всички други. И тъй като е от по-заможните, предишните „елини“ с Йоргаки начело го имат за един от техните, доверяват му се. Пък аз мога да си сложа ръката в огъня, че господин Жечков, наспроти имането си, е с най-чисти български пориви.
— И аз поръчителствувам за Захария — подкрепи го хаджи Добрев.
— Пък и ще му сторим добро, мисля — съгласи се и Гидиков. — Тъй, както рано-рано остана вдовец, усеща се в него нужда да се посвети на нещо извън децата и търговията, дето да го улиса, да го разсее от прясната рана. — Можеше да го знае, защото бяха баджанаци — покойната Мария Жечкова, също дъщеря на Русчо Миркович, беше по-голяма сестра на Щилияна. — И ако не сте на противно мнение, аз поемам грижата да говоря със Захария, дори да го понатисна, ако потрябва.
Никой не възрази.
И едва сега видяха, че нощта отдавна, отдавна бе прихлупила града под Сините камъни.
Нека изпреварим събитията и да кажем, че всичко, каквото четиримата мъже решиха тази вечер, след по-малко от месец се осъществи. Стана то на втория ден на Великден, след църковен отпуск, в голямата стая на горния кат на Клуцохорското училище. Младият Добри Минков не прочете, а произнесе вдъхновено и наизуст силното слово на главния учител, което направи поразително впечатление на събраните учители и по-първи граждани. Още тогава бе приет новият устав на читалището, а в пуснатия между присъствуващите „каталог“ се записаха много членове и бе събрана значителна сума за подобаващото му уреждане и за изработването на печат. Накрая избраха и читалищно настоятелство, председател на което за дълги години щеше да бъде Захария Жечков.56
12.
Тази пролет се случи суха и студена. В края на март Бяно се качи на долапа, почисти вадата и поправи туй-онуй, пострадало от леда и зимните вихрушки, но като се помая няколко дни и видя, че мющериите още ги няма, отново удари катинара. А като не го свърташе без работа, няколко дни преди Връбница запретна ръце да направи нещо, което вече години отлагаше — да постегне старата си бащина къща. Верен на себе си, започна, разбира се, отзад-напред: погрижи се за „своята леха“; Бог знае от колко време, може да имаше половин век, това бе най-сладката му грижа — радваше се душата на Бяно, когато отвореше дворната порта и насреща му се ширнеше в цялото си пищно многоцветие „неговата леха“. После подмени няколко басамака на стълбището — прогнили бяха, та можеха да сторят някому беля. Пререди на няколко места и керемидите и, както открай време се правеше в Сливен, затисна ги с големи камъни, за да дотежат, когато задуха оня, лудият вятър. И накрая надмогна неохотата си и се залови за онова, което му бе най-противно — да вароса отвън и отвътре цялата къща.
Дотук бе стигнал Бяно Абаджи, когато в петък преди Цветница цяла върволица хора се проточи в къщата му, кой да попречи на работата му, кой пък — обратно — да му помогне. Пръв в този ден дойде поп Юрдан. С разгърдено расо и с русо-бели коси, войнствено развени изпод калимавката, той не влезе, а направо влетя в двора и като за начало се изплю в краката си.
— Таквоз безобразие не можех да очаквам дори от чорбаджиите — турски подлоги, камо ли от тебе, уж роднина и стар приятел — започна без предисловие. — Кажи ми ти, Силдаровска главо дебела, вярно ли е, че преди месец тук е идвал приготовител за всенародна буна? И че е събрал най-преданите мъже, а мене, дето от Заверата досега съм в народните работи, никой не се е сетил да повика?
55
Буквално — „върховен дверник на султанските палати“; почетен сан, който между другото давал право носителят му да носи позлатена сабя (калъч) и специална униформа, обшита със златна сърма.
56
С изключение на някои подробности всичко в тази глава е исторически достоверно — замирането и „възкресяването“ на читалището, деня и начина на възобновяването му, избирането на Захария Жечков за негов председател, кратките биографични сведения и роднински връзки на героите. Единственото изключение е, че за да не претрупваме романа с имена, в последните редове „въздигнахме“ З. Жечков в несменяем председател. Истината е, че председателите са се сменяли твърде начесто — от основаването на читалището до Освобождението председателския пост са заемали десет души. На читателя с по-специални интереси препоръчваме Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в гр. Сливен 1860–1910, С., 1910.