— Колко са убитите? — попита с пресъхнала уста Иван.
— Точно хиляда и тринадесет души, господине — отговори старецът. — Туй го чухме от устата на господа консулите.
— Но селото не е от големите…
— Затуй пък бежанците при нас бяха повече. Деветдесет и двамина са погиналите гюнелимахленци, всички останали до хиляда и тринадесет — от другите села.460
… Изпратиха децата да легнат, но Иван все още не посягаше нито към хляба, нито към дървената лъжица. Разбираха го — носеше в себе си такъв спомен, от който залъкът спира в гърлото.
— Не сме деца, говори — подкани го баща му. — Таша е юнак, може да слуша и тя.
— Ние сме били лековерници — въздъхна Иван. — Представяли сме си, че може да има Възкресение без Голгота. А Голгота има. И е чудно, че нейният път е минал досами нас, без да ни закачи.
— Колко са пострадалите?
— Кой може да ти каже? — сви едрите си рамене мъжът. — Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди… Колкото и да ми рекат, все ще ми се види малко.461
За известно време над скромната им софра легна тишина.
— Помилуй, Господи! — рече с упование Бяно Абаджи и се прекръсти.
— „Бог дава, ама в кошара не вкарва“ — поклати глава Иван. — Трябва християните сами да помислят за спасението си, пък каквото той помогне…
— Що можем да направим ние, Иване? — попита на свой ред Таша.
— Хората трябва да знаят, да знаят истината. От там нататък нека вярваме, че десет хиляди глави ще мислят по-добре от нашите три. Ала как да се разгласи, когато тук гъмжи от войска и башибозук?
— Имам нещо на ум — замислено каза Бяно Абаджи. — Ще кажа на дядо Серафим, той пък да предаде на поповете. Нека хитро да разкажат на населението в проповедите си от амвона. Българинът е патил, той ще разбере…
Отново се умълчаха — този път много по-дълго.
Войната още не бе докоснала Сливен с костеливите си пръсти, но нейният мраз вече бе проникнал в дома на Силдаровците.
12.
Доктор Планински прегледа раната и на дребното му лице се отпечата задоволство.
— В нещастието си извадил наведнъж два пъти щастие — рече. — Първият път, че куршумът нито е засегнал важен вътрешен орган или раздробил кост, а само е заседнал в месото. И втори път, че за тебе се е погрижил хекимин, който си разбира от занаята, евалла му правя.
— Беше ингилизки военен доктор — обясни Юмер ефенди. — Доктор Робсън ефенди, тъй му викаха всички. Двайсет и пет години където имала Англия война, той все там — тъй се смееше самият Робсън ефенди. И още: вече не му се услаждал хлябът, ако през деня не закърпел поне двама-трима души.
— Тебе наистина те е закърпил отлично.
— И казваше, че само един белег щял да ми остане. За спомен. Иначе нито куцане, нито нищо.
— Наистина така ще бъде, Юмер ефенди — потвърди д-р Планински.
— Но тогаз защо нареди да ме върнат в къщи с военна талига?
— Защото, ако се движиш, раната ще се отвори и може да се подлюти. Също и сега ще ти забраня да ходиш известно време, а когато проходиш — първо с патерици, да не стъпваш на ранения си крак. Ясно ли е? Да? Е, щом ти е ясно, тогаз извикай на твоите да донесат ракията.
Юмер ефенди се провикна и в собата влезе млада жена с яшмак на лицето.
— Това не е ли моята помощничка Емине? — попита лекарят.
— Набито око имаш, доктор ефенди. Какъв да е плат не е преграда за него. Емине, къзъм, дай ракия и две чашки.
— Какви ти чашки! — изхока го доктор Планински. — Да не мислиш, че ракията искам за черпня? С нея ще промия раната, а сетне ще й сложа едно лекарство и ще я превържа. Виж го ти, ракия и чашки!…
Нареди да му донесат ракия, тефтик, ленено платно за превързване и разни други неща и момичето изчезна някъде в къщата да приготви всичко.
— Научи ли за Мюрсел? — попита турчинът, докато я чакаха.
— За сина ти ли? Какво да съм научил за него?
— Убиха го — мрачно произнесе бащата. — Както е думата, пред очите ми го убиха. Ако те интересува, от български куршум падна…
460
Погромите в Нова Загора и Гюнели махле (Любенова махала) са известни и многократно описани — за съжаление по-скоро споменати — в историческата литература. Според нас най-доброто описание е в малката, но извънредно ценна брошура Новозагорският край по време на освободителната война 1877–78 г., съст. Янка Анестиева, Нова Загора, 1967. За тях е разказано и в художествената литература, но за жалост все още не е създадена онази потресаваща творба, която да обезсмърти жертвите от този край и да превърне храма в такъв символ, какъвто за нас, българите, са църквите в Перущица и Батак.
461
Видният наш историк Дойно Дойнов (Габровският край — убежище на бежанци от Южна България, в сборника Габровският край през освободителната война 1877–1878 г., С., 1968) изчислява жертвите, дадени по време на настъплението на Сюлейман паша към Балкана, на 17 320 убити, разрушени и опожарени 10 800 къщи и 925 обществени сгради, 182 църкви и 120 училища, а добитъкът — отвлечен.