— Башънъз саг олсун!462 — Другият кимна. — Някак си го рече твърде делнично, Юмер ефенди — предпазливо подхвърли лекарят. — Нямаше тръшкане, нямаше вайкане, нямаше проклятия…
— Късметите ми са били два, сега и обясненията са две. Казвал съм го и го повтарям — ще сменя вярата си, доктор ефенди. Ала аз съм възпитан според исляма. А да си възпитан според исляма, туй преди всичко значи, да вярваш в съдбата. „Кадер не исе…“463 И другото е, доктор ефенди, че честна война беше, гърди срещу гърди и куршум срещу куршум. На честната война никой не може да се сърди. И не всеки оцелява в нея. Ала то е мъжко загиване, не като да те намушка янкеседжия, за да те обере.
Влезе Емине и прекъсна разговора им. Остави всичко до разголеното бедро на баща си и понечи да си тръгне, но се извърна до вратата.
— Може ли да попитам нещо, Планински ефенди?
— Заповядай, Емине.
Девойката се поколеба една дълга секунда.
— Какво стана със Стефан, доктор ефенди? Виждаш ли го?
— Стефан Боянов ли? Добре е, Емине. Раната му зарасна чудесно, така чудесно, че той вече престана да идва на прегледи при мене. И свикна с дървения крак. Сега припка по-добре и от здравите. И се е хванал във фабриката на Саръиванов. При баща си. Тъй чувах за него.
— Ако го видиш пак, поздрави го от мене, доктор ефенди — каза момичето и, без да дочака отговор, побърза навън.
Баща й замислено загледа захлопнатата врата.
— Младостта си е младост — произнесе мъдро. — И животът — война, не война — си върви напред… — Споменаването на войната го върна към предишния разговор. — Да ти разкажа ли за гибелта на Мюрсел?
— Стига да не ти е неприятно, Юмер ефенди — кимна лекарят, докато в същото време почистваше раната на бедрото.
— Това стана на Шипка. Още в първия ден…
— Казваш „в първия ден“, сякаш са били цели седмици…?
— Не, само три дни. Но ако някога пъкълът е слизал на земята, то е било именно в тези три дни, доктор ефенди. Деветнайсет юруша за три дни — това не е чувано никога. И това го казвам аз, дето съм воювал на Севастопол. Деветнайсет юруша — само който не е бивал на война, няма да го разбере.
— И какво стана?
— Нищо и половина. Деветнайсет юруша и деветнайсет бягства назад.
— Питах за друго. За нещастието с Мюрсел.
— То беше още в първия ден, на третия или четвъртия юруш, не помня добре. Таборите ни се случиха един до друг. Дори се видяхме с Мюрсел, взаимно си пожелахме късмет и победа. И борозаните заедно ни вдигнаха нагоре, табор от табор — на хвърлей място. И се случихме срещу българите, дето им викат опълченци. Да си кажа правичката, зарадвахме се. Мислехме си така: не са те обучени и опитни московски солдати, тях по-лесно ще сметем. Ама се излъгахме. Такъв пердах ни хвърлиха българите, че… Нашият бинбанши излезе човек, изтегли ни, преди да ни изтрепят до крак. Но другият, Мюрселовият… Луд ли беше, слава ли гонеше, тъй и не се разбра. Обаче се видя: те мрат като мухи, пък той все сочи със сабята нагоре: напред, та напред. И от целия му табор я оцеляха двайсетина души, я не. Но наш Мюрсел тъй и не беше между тях…
— Съжалявам, Юмер бей. — Доктор Планински вече мажеше раната с нещо толкова зловонно, че чак да ти се доповръща. — Наистина съжалявам.
— Не съжалявай. Умря като войник. Има ли по-голяма чест за мъжа от тази? Или е за предпочитане да го пипне една охтика и да си изтлее на одъра като свещ?
— А твоята рана, бей?
— Тя дойде на дванадесетия юруш. Изтеглиха ме добри хора, които в бягането мислеха не само за себе си. И за късмет веднага попаднах в ръцете на доктор Робсън ефенди. — Турчинът помълча малко. — Но останах долу, до селото Шипка. И видях всичко и на този, и на другия ден. Чак до края. Трябва да се гордееш, че си българин, доктор ефенди. Бяхме десет или дори петнайсет срещу един. И силях, джепане — колкото искаш, пък те само едно огнено слънце над главата и нищо друго. И знаеш ли как отблъснаха последните ни юруши? С камъни. А като свършиха камъните — и с труповете на убитите си другари. Аллах ми е свидетел, второ таквоз нещо не е бивало. И си е за гордост…
Лекарят овърза платното и разцепи края му, за да направи възела.
— И все пак се чудя… — започна, но другият го прекъсна:
— Всички им се чудехме. Това не бяха хора, а живи дяволи.
— Исках да кажа друго, Юмер ефенди. Чудя се на онзи, който е виждал таборите да мрат като мухи пред очите му, а той пак да заповядва юруш след юруш. В това има нещо нечовешко, Юмер ефенди…
463
„Каквото е писано…“; част от турската поговорка „Аллахън хикмети бюйюк-дър; кимсе билмез сонуну: кадер не исе, о олур“ — „Божата тайна е велика; никой не знае края: каквото е писано, то става.“.