— Войната трябваше да започне по съвсем друг начин! — крещеше в това време Сюлейман. — Със самото й обявяване трябваше да се предаде на смърт цялото българско племе. До крак! Само тогава щяхме да бъдем сигурни, че врагът ще е само пред нас, не и зад гърба ни.
— Не се ли увличаш, затиалилериниз? — някак лениво се престраши да продума Иван. — „Цялото българско племе…“ Ами че това са милиони хора! Впрочем…, впрочем и мене също ли, затиалилериниз? Знаете, че аз също съм българин. Да, българин съм, но макар и не с пушка в ръка, воювам рамо до рамо с воините на падишаха.
Пашата избегна прекия отговор, но затова пък запокити в лицето на Иван Силдароглу една дълга лента с точки и тирета.
— Погледни това — изрева. — Английски журналисти са го предали през Букурещ за Лондон, от Лондон е стигнало до Дари Хура в Стамбул и от там го съобщават на мене.
— Съжалявам. — Иван остави настрана лентата. — Не мога да разчитам тези знаци…
— В главното командуване на русите знаят моя план и са се приготвили за него. Знаят всичко: че частите, които съм оставил при Шипка и Хаинбоаз, са само за военна демонстрация, докато с главните сили се готвя да ги ударя през Елена към Търново. Откъде, питам аз, ще са им известни моите намерения? Не са ли им занесли сведенията онези, които и без това кръжат като хайдути в Балкана, дебнат всяко наше придвижване и час по час пращат куриери на север?
— Ще си позволя да кажа, че случаят ми изглежда малко по-друг. Войската има някакво странно свойство да узнава всичко. Онзи ден отидох с мющерии да полея един алъш-вериш в Лазовския хан. Току до нас се бяха разположили група низами и говореха високо за намисления удар през Елена. Дори точния ден и час на тръгването споменаваха. Аз съм убеден, паша ефенди, че така е осведомена войската от Бургас на изток до София на запад. А когато за нещо много се приказва…
— Но не можеш да ме убедиш, Силдароглу челеби, че някой от тези низами е притичал до княз Николай Николаевич да му прошушне намеренията ми. Това е дело само на проклетите българи. Нямаше ли ги българите, нямаше и кой да минава по недостъпните пътеки на планината, за да съобщава на русите.
— Ти употреби думата „намеренията ми“, затиалилериниз. Намеренията ти няма как да се узнаят от хайдутите в Балкана. Не е ли редно да помислиш за предателя някъде в най-близкото ти обкръжение, което е било известено за твоите намерения?
— Престани, челеби! — изсъска срещу него Сюлейман. — Престани, защото иначе не отговарям нито за себе си, нито за… съдбата ти. За мене виновни са българите и толкоз! Садък бей?
— Заповядай, затиалилериниз.
— Колко души имаш заптисани в хапуса?
— Тридесет и осем.
— Знаеш ли Татар Мезар джамиси?467
— Евет, паша ефенди.
— След два часа потеглям с войската. Искам от тук, от конака, до Татар Мезар пътят ми да е украсен от тези български шпиони. На дърво ли, на стреха ли, ала искам те, избесени, да украсяват пътя ми. Нека Сливен запомни кога е минал тук сердарекрем Сюлейман!
— Ще бъде направено, затиалилериниз.
— Това е, ефендилер. Приемете, че сме се сбогували. Можете да ми спестите пожеланията си — достатъчно ще ми е, ако ги имате в сърцата си.
Сливен помнеше какви ли не ужасии, но като тази — хем страшна, хем извратена — като че виждаше за пръв път: не стига, че тридесет и осем души висеха, обесени, от двете страни на главната улица, която водеше на изток, ами до всяка от жертвите стоеше по едно заптие и люлееше трупа468 в знак на поздрав към преминаващите войски и техния главнокомандуващ. Настрана, посбутани между къщите и в кьорсокаците, се тълпяха сливналии и надничаха крадешком. Бяха и българи, и турци, но еднакво онемели пред страхотната картина. Кой знае как се бе случило, че там някъде, приблизително по средата между Чорбаджилар джамия и голямата вада, що миеше улицата пред Ески джамия
467
Джамията Татар Мезар, полуразрушена, съществуваше допреди двадесетина години. Намираше се приблизително на мястото, където днес е представителният магазин на „Албена“.
468
Случаят е автентичен, макар в изворите да се споменава различен брой на жертвите — от 25 до 38. Ние избрахме 38 не защото е най-голяма и най-внушителна, а защото е съобщена от Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, който лично е разпитвал свидетели на събитието. Пак от него заимствувахме и дивашката сцена на люлеенето на труповете в чест на преминаващия Сюлейман паша.