— И това доживяхме! — със сгърчено лице произнесе свещеникът.
— Може би трябва да се радвате, папаз Юрдане — отговори турчинът. — Казват, че кучето най-лошо хапе преди да умре… Цялата тази страхотия ми напомня на куче, което е пред умиране.
— Не обиждай кучетата, Юмер ефенди. Куче, даже бясно да е, не е способно на такова злосторство. Този Сюлейман е…
Не можа да се доизкаже. Откъм конака се дочу свирня на зурли и думкане на даули и, като протегнаха врат, зяпачите забелязаха да се задават пищните по облекло и по конски снаряжения най-лични представители на войската. Странно, но не се чу нито един приветствен възглас — дори турците на Сливен бяха потресени от тази нечовешка украса на улицата, само заптиетата захванаха по-усърдно да люлеят труповете.
Колоната приближи бавно — ездачите изравняваха хода на конете си със стъпките на пешаците. С приближаването на процесията разпознаха и Сюлейман. Не по физиономията (малцина го бяха виждали), нито по униформата — всъщност той се носеше значително по-скромно облечен от повечето свои подчинени, — колкото по властността и високомерието, които се излъчваха от физиономията му, и от раболепието на приближените му.
Бяха почти пред мястото, от което надничаха поп Юрдан и Юмер ефенди, когато се видя как пашата дръпна дизгините и спря. След него спряха и висшите военни в златосърмени униформи наоколо му, после спирането се предаде и на таборите назад. Като разбраха, че става нещо необикновено, чалгаджиите от музиката един по един също свалиха инструментите си и на улицата се възцари злокобна тишина.
Пашата вдигна ръка и към него приближи само един от свитата — Садък бей, който щеше да остане да го замества в Сливен, а сега само го изпращаше по пътя към Котел. Негово превъзходителство показа една стряха. И думите му — правилни, но със своеобразни напевни извивки при произношението — изпълниха улицата:
— Тази стряха защо е празна, Садък бей? — попита строго.
— Моля те да ме извиниш, затиалелириниз, но просто виновниците не стигнаха за целия път до Татар Мезар джамиси…
— Че толкова ли нямаше други, бей?
— Не съм пощадил нито един, който беше в хапуса, затиалелириниз.
— Питам друго. Трябва ли непременно да е в хапуса, за да се досещаш, че е девлет-душманин и руски шпионин? — Сюлейман забеляза неразбирането върху лицето на председателя на военния съвет и това видимо му достави удоволствие. — Ето например този. — Той показа напосоки към едно момче, което се тулеше по-настрана. — Не ми казвай, че не е виновен. Утре и той ще стане я хайдук в Балкана, я помагач на русите. Хайде!
При това „Хайде!“ няколко млади забити, от тези, които се тълпят винаги около висшето началство, за да бъдат забелязани, се втурнаха старателно нататък и уловиха момчето. То ревна изведнъж, опита се да обясни, че с нищо не се е провинило нито към властта, нито към турците въобще, но никой не пожела да го слуша и го поведоха към стряхата.
И в този момент се разнесе могъщ глас, който не само заглуши печалното „Мамо… мамо…“ на момчето, но и сякаш плисна над къщите, достигна Сините камъни и се върна назад като ехо:
— Сюлеймане, чифутино470 и кучи сине, остави момчето!
Нападката, своеобразна оглушителна заплювка, беше толкова дръзка, че за момент цялото множество — Сюлейман, войска, зрители — останаха втрещени и като приковани към земята. Единственият, запазил самообладание, беше собственикът на гласа — поп Юрдан. Той прекрачи напред и продължи да запокитва обидите и предизвикателствата си:
— Дотам ли стигна, жид с жид, да посягаш и на невръстни деца?! Ако ще бесиш някого, поне обеси мене, зер целия си живот съм посветил само на борба против посрания ви султан и такива голи охлюви като тебе. На̀, виж! — Свещеникът поразгъна расото си, та се показаха тепелиците на два пищова. — Тези двата са пратили при Пророка ви повече гъжвалии, отколкото косми са ми останали на главата.
Сюлейман най-сетне се опомни и сви тесните си рамене:
— Какво пък, обесете него вместо момчето…
469
Чорбаджилар джамия се е издигала до конака, най-общо казано на мястото на сегашното заведение „Старият бряст“. Ески джамия, строена през ХVІ в., се е намирала приблизително срещу днешното кино „Българка“. Вадата, за която става дума, по-голяма от множеството други в стария Сливен, е минавала от север на юг почти през средата на града по днешните улици „Драган Цанков“ и „Димитър Добрович“.
470
Преди да приеме исляма, за да може да постъпи на турска служба, Сюлейман паша е бил полски евреин.