Боян не разбра думите „акробат от цирка“, но и не поиска обяснение — не искаше разговорът да се разводни още от самото си начало.
И вместо това подхвърли с предизвикателство, което не криеше:
— Можеш ли да се досетиш защо избрахме именно таквоз дяволско време, за да дойдем при тебе?
Иван беше достатъчно опитен, за да приеме правилата на играта такива, каквито му ги налагаха.
— Предполагам — за да ви забележат по-малко хора. За другото обаче не смея да гадая: дали искате да ми кажете нещо много тайно, или ще ви е срам от сливналии, ако видят с какъв човек имате работа.
— С последното позна — продължи още по-предизвикателно Боян. — Нека да ти го кажа направо, Сливен не се гордее с тебе, Иване. И се чуди, че родът на Силдаровците е могъл да пръкне човек като тебе.
— Наистина има нещо за чудене, Иване — обади се на свой ред Добри Чинтулов. — Познавам те от ей такъв. В „килията“ ми сме прекарали не дни, а цели месеци, така биха се събрали. И защо? Каква беше целта на усилията ми? Да станеш големец? Да заемеш висок пост? Да напечелиш пари? Не, Иване. Аз исках само да те направя човек, личност.
— И идвате да ми заявите, господин учителю, че сте се излъгали?
— Мигар не сме? — отговори вместо запитания Боян. После неочаквано попита: — Знаеш ли, че ще ставам дядо?
— Честито. Не бях чувал…
— Как ще го чуеш? Ами че ти отколе не си прекрачвал в къщи. А до новия дом на Яна трябва и да не си допрял…
— Кога чакате голямото събитие?
— След два-три месеца, знам ли? Но Яна отсега сърба попарата на роднинството си с тебе. Говоря ти като мъж на мъж, затуй няма да поливам думите си с шуруп като баклава. Вече подхвърлят на Яна, че ще роди отроче, което ще е роднина на турска подлога…
Иван се постара да покаже външно спокойствие, но няколко нервни подскачания на адамовата му ябълка подсказаха, че нападката го беше уязвила.
— Вас, господин учителю — обърна се към Чинтулов, — поне не могат да ви обвинят по подобен начин. Тъй или иначе уроците в килията ги вземах тайно.
— И все пак ме боли, Иване. Боли ме от хулните думи, които се изричат за тебе.
— Че съм турска подлога?
Добри Чинтулов поклати глава.
— Нападките са, тъй да се рече, двупосочни. От една страна, те обвиняват, че служиш на турците, на войската им, а, от друга — че като си се захванал да им служиш, не използуваш влиянието си върху тях, за да облекчиш от малко-малко положението на еднородците и едноверците си. Знаеш ли какъв кошмар царува над нашия Сливен?
— Странен въпрос. Ами че ей тук, от ъгъла, се вижда върбата при „шадърфана“.
— Не е само върбата — каза на свой ред Боян. — Така е на Старата круша, на крушата до дюкяна на братя Минови, до Студения кладенец… Всеки ден там висят нови и нови трупове на мъченици.471 Да, всеки Божи ден си отиват десетки, чиято единствена вина е, че са се родили българи…
Иван постепенно възвърна самообладанието си. И то, самообладанието му, вбесяваше гостите повече, отколкото онова, за което го обвиняваха от самото влизане в кантората до сега.
— Ще ви отговоря на всичко — изрече той спокойно, — но преди това и аз ще ви попитам нещо. Вас, а чрез вас — и всички сливналии, които са така щедри в обвиненията си към мене, че чак и към… нероденото дете на Яна. Наистина ли смятате вие, че някой — аз или друг — може така да повлияе на турците, че да се откажат от насилието?
— Поне можеш да се опиташ — отговори за двамата Добри Чинтулов.
— Дори когато отнапред зная, че ще ударя на камък?
— Дори. Тогава поне ще имаш спокойствието, че си постъпил действително като мъж и личност.
— За спокойствието сте прав, господин учителю. Ще имам спокойствие, и то онова, което дядо поп в църквата го нарича „вечно“. Защото излезе ли ми име на застъпник за, хм, „девлет-душманите“, едничкият резултат ще бъде, че и аз ще намеря място я на Старата круша, я тук, на върбата. А да си призная, никак не ме блазни мисълта да умра, пък сетне да ме славят като мъченик за вяра и народност.
Боян се размърда на мястото си.
— Като че ли ще излезе, господин Чинтулов, че напразно сме бъхтали пътя до тук през ха̀лата, която свири навънка…
— Не бързайте да си тръгвате. В края на краищата имам право да кажа нещо и аз, нали? Нещо, с което ако не се оправдая, поне да отговоря на обвиненията ви.
— Това е справедливо — каза Чинтулов. — Още старите римляни са имали за правило „изслушай и другата страна“.
471
Автентично. При нечувания терор през есента на 1877 г. Старата круша, традиционното място за бесене на „девлет-душмани“, се е оказала недостатъчна за многобройните жертви и председателят на военния съвет Садък бей е превърнал в бесилки споменатите други три дървета — двете круши до дюкяна на братя Минови и до Студения кладенец и върбата при „шадърфана“, може би най-личното място на Сливен след Машатлъка.