Бяно го изслуша тъй, както беше: с навити до над лактите ръкави и с измисления от самия него „алеат“ в ръце — фурча57, вързана на края на пръта за подпиране въжето на прането. Преди да отговори, той натопи четката във ведрото с киреч и, въртейки дългата дръжка, се закани на госта:
— Слушай, дядо попе — каза уж заплашително, ала отвъд строгия глас се усещаше, че вътрешно си умираше от смях. — Ако още сега не излезеш и сетне не се върнеш да поздравиш по български и християнски, ще ти сменя каяфета така, че сто години Сливен ще приказва как веднъж се е видяло един поп да препуска надолу към Клуцохор в бяла власеница.
Истината е, че нито поп Юрдан излезе, нито Бяно Абаджи му „смени каяфета“, но разговорът омекна, загуби скандалджийския си тон. Двамата приседнаха на пейката до стълбището. В битността си на „хайдутин в попско расо“ свещеникът никак не минаваше за простодушен, доверчив и „ял кокоши крак“ (така казваха тогава на човек, който не умее да пази тайна), но пред сигурни и изпитани хора без колебание открехваше черупката на своята скритост. Особено когато умееха да го предразположат, пък като че ли в това отношение малцина „му знаеха цаката“ по-добре от Бяно. Така стана и сега. Още смръщен — повече огорчен, отколкото обиден, — поп Юрдан бързо се предаде.
Разказът му не беше от сложните. Таню Стоянов, който по търговските работи на баща си щял да тръгне на дълга обиколка из Балкана, наминал тази сутрин да се изповяда и причасти предсрочно. И от дума на дума казал, че наскоро в Сливен дошъл „революционер от нова кройка“, който, личало си, така подхващал работата, че този път краят на робията се видял като на длан. Като чул това, поп Юрдан ударил ключа на изповеднята и право в Кафтанджийската при Бяно.
— И представи си, бате, песоглавците му с песоглавци даже ме подпитаха за сигурни люде и аз ги свързах с едного от Инджекьой, пък самият мене не ме приканиха на събранието си.
Бяно Абаджи разбра, че Таню е премълчал мястото на сбирката, та си позволи да отговори не утешително, а с нападка:
— А защо да приканват такива като тебе и мене! За какъв дявол са им на тях един дърт чернокапец или един още по-дърт и дотолкова по-изкуфял, че на стари години зарязал абаджийството и се хванал долапчия? Мигар на тебе и на мене ще разчитат да прескачаме като елени шубраките и да се стреляме с низама?
Другият го погледна подозрително изпод вежди:
— Наистина ли така я виждаш тази, бате Бяно?
— Че как иначе?
— Аз пък се уплаших да не би да е от гарез заради пустото издайство на оня Юда, моя племенник…
Преди шест години, каза се вече, турците бяха заловили братовия син на свещеника Никола Аджема, хайдутин при Панайот Хитов и сетне при Филип Тотю, и той, за да спаси кожата си, бе предателствувал така, че петдесетина честни мъже от Сливен и казата погинаха от мъченията при разпитите, още толкова бяха хвърлени за години в затворите, а около двеста други с месеци гниха в хапуса и опитаха здравината на турските тояги. Поп Юрдан, тогава също предаден и жестоко изтезаван, още се чувствуваше като с дамгосана душа — не толкова от побоищата и скубането на цели валма от брадата му, колкото поради срама, че предателят бе от неговата кръв.
— Ти луд ли си! — сопна му се Бяно Абаджи. — Че ако младите в каквато и да е степен припознаваха в тебе онова гнусаво изчадие, щяха ли сега да ти се доверяват дори и в светата изповед?
Той усети, че бе напипал вярната струна, та продължи в същия дух. Поприказваха така още около половин час и, като се поотпусна достатъчно, поп Юрдан си тръгна. Щом го изпрати, Бяно постоя замислено и в паметта му се извъртя целият житейски път на този чудноват роднина — от необуздания хлапак, истинска напаст за махалата, през дългото свещенослужителство с чифт пищови под расото и бунтовнически пушки в олтаря на църквата, до сегашното нерадостно съществуване на този вътрешно изпепелен стар човек. Помисли всичко това, пък въздъхна и се залови пак за пръта с фурчата.
Също и сега не му потръгна. Не беше измазал и четвърт стена, когато на дворната порта се похлопа.
— Да! — провикна се Бяно, без да се обърне. Трябва да беше някой случаен минувач, щом не знаеше, че тази врата никога не се заключваше.
С част от съзнанието си той отбеляза, че се чу само едно изскърцване на портата — новодошлият не бе затворил зад себе си. Това събуди любопитството му и той погледна през рамо. И в следващия миг изпусна четката — в очертанията на вратата беше последният човек, когото Бяно можеше да очаква.
57
Фурча — диалектна дума от Сливен, днес помнена само от по-старите хора. Означава четка за варосване, баданарка.