Докато разменяха също така неизбежните празнословия, задължителни за началото на един ориенталски разговор, дядо Серафим — както правят пехливаните на алая, докато още се пляскат по блажните каспети и се кюскат по вратовете — се опита да прецени противника си. Садък бей, трябва да му се признае, можеше да мине за хубав мъж. Над среден ръст, почти висок, той имаше правилни черти, снагата му беше толкова малко напълняла над нормалното, че не би подразнила кой да е най-придирчив сливналия472, само известна раздърпаност на униформата му говореше против него. А не можеше да се приеме за хубав мъж, защото две неща в него разваляха впечатлението и непрекъснато напомняха що за човек е пред тебе — очите и зъбите. Бяха жълти, но различно жълти и затова предизвикваха различни представи. Зъбите дължаха жълтината си на тютюна, но не това бе най-лошото в тях. Бяха дребни, криви, разредени; дядо Серафим не беше виждал отблизо невестулка, но си представяше, че точно така изглежда устата й. А очите бяха като на тигър — да те побие страх като ги видиш. В предварителния разговор свещенослужителят откри една важна подробност: беят умееше да владее тона, думите и жестовете си, но не и очите — именно очите му изразяваха неговите същински мисли, а не устните.
Председателят на военния съвет бе във видимо добро настроение. Митрополитът никога не разбра, но причината за него беше същата, поради която бе и закъснението (впрочем също и раздърпаността на униформата): не анадолското хитруване на онзи филибелия, който го бе принуждавал да чака заради самото чакане, а една хубава петнадесетгодишна циганка, която му бяха довели рано следобед; циганка с матова кожа и вежди-пиявици, която — божа работа! — имаше малко слаби крака за вкуса на Садък, но затова пък в някои по-тънки умения аллах я бе дарувал с пълни шепи.473
Изсърбаха кафетата, после, докато очите изразяваха недоверчивост, Садък бей произнесе предразполагащо, почти дружелюбно:
— Благодаря, че вятърът навън, който хапе като зло куче, не те е спрял да дойдеш да ми сториш ихтибар, деспот ефенди. Може би освен удоволствието от кафето имаш да ми кажеш и нещо друго?
Разговорът не можеше да се подхване по-кротко и по-възпитано, ала дядо Серафим не се поддаде и остана предпазлив:
— Имаш име на мъдър и доброжелателен човек, бей ефенди — каза. — Дошъл съм да се позова на мъдростта и доброжелателството ти.
В тигровите очи светна лукавство, но устата изговори учудено:
— Нима в Сливен има нещо, за което трябва да се позоваваш на доброжелателството ми? Изненадваш ме, деспот ефенди…
— Има, Садък бей. Човешкият живот. За човешкия живот, който и според исляма, и според християнството се дължи на Бога, си заслужава да се моли в името на мъдростта и доброжелателството. А в Сливен човешкият живот напоследък започна да не струва и един гологан, бей.
— Не може да бъде! — недоверчиво каза Садък, а очите възликуваха.
— Ако не беше вярно, щях да избера по-приятно време, за да ти поднеса почитанията си, затиалилериниз. Бесилките в града „работят“ денонощно, бей ефенди.
Очите прихнаха в смях, а устата произнесе сериозно:
— Осведомен съм само за неколцина съгледвачи на московците, деспот ефенди. Съгласи се, това е военно престъпление, и… няма как…
— Дръзвам да река, че помощниците ти са те подвели, Садък бей. Първо, не са никакви съгледници, а невинни хора от хилядите селяци, надошли от селата да търсят закрила, които живеят в нищета и от просия. Какви съгледници са тези нещастници, които не до московците, а до собствените си села не смеят да отидат? Пък и московците на такова простолюдие ли ще вярват, което не знае азбуката, а брои на пръсти до десет? И второ, бей, не се касае за неколцина избесени. Аз ще кажа много десетки, а ти разбирай много стотици, бей.474
Тигровите очи продължаваха да сияят.
— Не може да бъде! — каза убедително беят. — Това е съвсем, ама съвсем сигурно. Не може да е имало толкова присъди, защото е нямало и толкова дела.
— Това е най-страшното, Садък бей. Присъди е нямало. Нито съдебни дела. Просто хорицата са окачвани на въжето и толкова.475
Садък бей разпери ръце. Трябва да му се признае, че го направи твърде артистично.
— Наистина не мога да повярвам, деспот ефенди.
Владиката спокойно можеше да му натрие носа, казвайки му, че не е могъл да не види десетките трупове, които висеха като плашила по приспособените от самия Садък бесилки. И предпочете да преглътне.
472
Автентично. Сливенци са изпитвали нескрито пренебрежение към пълните хора, защото са възприемали дебелината като белег на лентяйство.
473
Садък бей действително твърде е робувал на сексуалните удоволствия, като, за да си ги достави, не се е посвенявал да използува и служебното си положение. „Садък бей е «мърсувал» и с циганки“, свидетелствува д-р Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 315, бележка под черта.
474
Юрдан Юрданов, секретарят на митрополията, е водил „статистика“, че от 20 юли до 15 ноември 1877 г. в Сливен са били обесени 268 души. Според анонимна дописка до английския вестник Daily News (за неин автор се предполага Добри П. Минков, когото читателят вече познава като съавтор на ръкописното вестниче „Светлина“ и като придружител на Михаил П. Икономов до Влашко — срв. тук, бел. 79 към Първа книга), изпратена от Цариград в края на декември, жертвите са значително повече: „От като Сюлейман паша мина през Сливен към края на септември, не по-малко от хиляда души затворници са били обесени всред бял ден.“ Двете данни цитираме по д-р Табаков. История на…, т. ІІ, страници съответно 316 и 313.
475
Автентично. В същата дописка до Daily News (Табаков, стр. 313) се свидетелствува следното: „Осъдените на смърт не се никак разпитват. Не си дават дори труд да им кажат в какво ги обвиняват — всъщност те са съвършено невинни. Ограничават се само да им кажат: «Днес ти ще бъдеш обесен» — казано и свършено.“.