(Нямаше да мине много време и Садък щеше да разбере истинската цел на неочакваното и неоправдано — поне от гледна точка на войната — идване на Хюсеин паша. То стана, когато се разбра, че пашата е измъкнал подкуп „за да ги запази“ петстотин хиляди гроша в стока от абаджийския еснаф на Сливен, а на заминаване поискал и сто и двадесет хиляди в пари, но успели да му съберат „само“ осемдесет и пет хиляди…)478
— Е, добре, никой ли няма да отвори уста? — продължи Садък бей, докато досмукваше фаса на папиросата си. — Тогава ще ви съобщя моето решение. Първо, никакво бягство. Стигне ли се до отстъпление, то ще стане само при заповед от Дари Хура и в пълен ред. Ако някой реши да последва примера на Рефи ефенди или Мустафа ага — куршум без съд и присъда. Това го имайте обещано от мене. Второ… Фехим паша?
— Заповядай, бей ефенди.
— Вземи този списък. Хората от него да се заптисат незабавно и да се изпратят под силна стража в Одрин. Придружителното писмо ще изготвя аз.
Мютесарифът хвърли поглед по списъка — той съдържаше повече от двадесет имена — и ококори изумено очи.
— Шегуваш ли се, бей? Ами че това са… това са най-личните хора на Сливен. Хора на държавна служба. И уважавани и в Стамбул…
За пръв път жълтите очи придобиха някакъв израз и той беше на надменно господство.
— Веднъж ми разправяха, че когато Баязид Светкавицата завладял Търново, столицата на България, той поканил на разговор в една християнска църква всички паши или както там им викали на българите. И още в църквата ги изклал до крак. Защо? От кръвожадност? Не, Фехим паша, от разум и хитра сметка. Трябвало е да няма — как го рече ти? — най-лични хора, които да поведат народа на българите след себе си. Не зная дали тази история е вярна, ала е твърде поучителна. Също и за нас, не намираш ли? — Тигровите очи отново обиколиха присъствуващите. — А сега всеки на мястото си, ефендилер. Война е и ще воюваме до последния час, до който ни повели падишахът, като истински войници на Пророка. Свободни сте!
Когато я видя, Захария Жечков спря толкова рязко, че заптието, което вървеше зад него, връхлетя върху гърба му. Като знаеше, как се уреждат тези неща в Турция, Захария пусна една едра монета в шепата на чаушина, който командуваше заптиетата, и сравнително лесно получи разрешение да размени няколко думи с Аргира Димитрова.
— Щом ти е годеница — може — „великодушно“ се съгласи чаушинът. — Но само минута, не повече…
Захария приближи до младата жена, която също стоеше като окаменяла, а лицето й имаше цвета на току-що варосана стена.
— Виждате, Аргира — започна той направо, — задържаха ме.
— Чух, че същата съдба имат и други по-първи граждани, но като ви видях… О, Господи, сърцето ми ще се пръсне!…
— Една прилична сума развърза езика на моя чаушин, та ми каза, че ще ни пращат на заточение. Може и да е излъгал и да споделим орисията на ония нещастници, които… — Той махна с ръка. — Имаме една-единствена минута на разположение, госпожице Аргира. Искам само да знаете, че ако ме пратят на смърт, последната дума, която ще изрека, ще бъде вашето име. А ако се отървем „само“ със заточение, ще броя всеки час до връщането ми при вас…
— А вие помнете едно, господин Жечков. Сърцето ми не е от онези, които лесно пропущат някого в себе си… Ако ви заточат, дори сто години да отсъствувате, аз ще ви чакам… пък ако ще светът да се срине от това. А случи ли се, недай Боже, най-лошото, никога мъж не ще ме назове своя съпруга. Заклевам се!
— Благодаря ви, Аргира. Вашите думи ще ми дават смелост и…
Не можа да завърши. Заптиетата го блъснаха грубо напред, та той една смогна да вземе чантата си, която за малко бе оставил на земята.
… Аргира Димитрова не го бе излъгала, когато му каза, че имало и други задържани — в конака Захария Жечков завари вече двадесетина души. Мнозина от тях познаваше добре, някои броеше и за приятели — доктор Планински, Панайот Минков, Русчо Миркович, Парашкева̀ Бянов, имаше и такива, чието присъствие го изненада — Стефан Саръиванов, Антонаки Златанов, Кутьо Карапанчев… Захария знаеше по лице и повечето от останалите, но с тях не бе имал вземане-даване.
Изглежда, бе доведен един от последните, защото при тях се яви Фехим паша и гъгниво, като отбягваше погледите им, каза, че „по заповед отгоре“ те трябвало да бъдат задържани и изпратени в Стамбул. И добави явно от себе си:
478
За корумпираността на Хюсеин паша и за точността на цифрите, които привеждаме в книгата като взети подкупи, срв. Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, стр. 288.