— Представи си, че го зная, челеби. Зная също, че същият този комитет те е бил осъдил на смърт и ти си оцелял само благодарение на навременното съобщение на един наш шпионин между комитаджиите.
— И това ти се струва малко?
Тигровите очи изразиха погнуса и презрение, но пожълтелите от тютюна устни запазиха предишния спокоен и почти радушен тон.
— Зная и още неща, Саръиванов челеби — след известно мълчание произнесе Садък бей. — Например това, че ако ти си честен и разумен човек, би трябвало да ми целуваш ръка, загдето те пращам на заточение.
— Позволявам си да кажа, че шегата ти не ми се вижда от най-уместните…
— Шега ли? Нищо подобно. Трябва да ми целуваш дори не едната, а двете ръце. Защото ти правя две благодеяния с… е, ясно с какво. — Беят отвори чекмеджето на масата и извади парче плат. — Да познаваш това нещо, Саръиванов ефенди?
Стефан Саръиванов огледа и опипа парчето син плат.
— Не мога да се закълна, но ми изглежда сукно от моята фабрика.
— Да, наистина е от твоята фабрика. С това сукно обличаме забитите, които воюват под зеленото знаме на Пророка.
— Според мен това е още една заслуга, която би следвало да се прибави към предишната.
— Добре, но нека проверим заслугата — кротко предложи беят. — Дръж този край на плата, ефенди. По-здраво, по-здраво, държиш плат, а не паяжина, нали? Плат, в който ще е облечен забитин на фронта, а не царедворец или конте480 от танцувалните салони. Е, внимавай сега!
Садък бей дръпна другия край на парчето. Не беше кой знае колко силно дръпване, но сукното между двете им ръце се разцепи по средата.
— Нещо да кажеш, челеби? Не? Тогава представи си един забитин на падишаха, който вдига табора си на юруш и в този момент шалварите му се разцепят на задника. Е? Ще тръгне ли някой след този, на когото дирникът е лъснал като тиган на слънце, челеби?
Стефан Саръиванов изглеждаше не на себе си от изненада. Той само оглеждаше двата къса сукно в ръцете си и повтаряше безсмислено:
— Не разбирам… Не разбирам… Нищо не разбирам…
— Аз пък разбирам, челеби. Твоята фабрика произвежда това сукно за войската, което има странното свойство да се цепи от нищо. Отговори по съвест, челеби. Фабрикантинът, който прави това сукно, не заслужава ли за награда едно въже на Старата круша? И ако вместо въже той само ще се разходи някъде до Анадола, не следва ли да целува ръка от благодарност?
— И все пак аз не разбирам… Не може да бъде… — продължи, като заекваше, Саръиванов.
Жълтите очи се смееха неудържимо.
— Докато започнеш да разбираш — каза беят, — аз ще използувам времето, за да ти обясня защо трябва да целуваш и другата ми ръка. Чувал ли си за Енчо Иванов от Терзобас, челеби? Онзи, който е предал на властта втория човек в четата на бунтовниците след Стоил войвода? Да? А да е стигнало до ушите ти, че вместо да бъде отрупан със злато и почести, този Енчо Иванов гние някъде в Диарбекир или в Сен-Жан д’Акр? Как ще си го обясниш, челеби? С груба неблагодарност? Не, приятелю, не. Това е второто, заради което ти трябва да ми целуваш ръка. Защото оставим ли те тук и — недай Боже — дойдат руснаците, оцелелите комитаджии ще отрежат главата първо на онзи, който някога е предал комитета им. Докато сега ще стане точно обратното. Ще си поживееш някъде на юг (защото пари не ти липсват, а с пари дори и на заточение не се живее никак лошо) и ще се върнеш като национален герой. Всеки ще забрави предателството и ще казва: на̀, този човек заради народното дело храни тахтабите и скорпионите по Анадола. Свалете шапки и тъй нататък, и тъй нататък. Е, Саръиванов челеби, прав ли бях? Трябва да целуваш и другата ми ръка, нали?
Стефан Саръиванов не каза ни дума повече — просто езикът му отказваше да се обръща в устата. А докато отиваше към вратата, краката му се влачеха, внезапно омекнали в коленете…
5.
Лежейки по гръб, между рамото му и гръдния мускул се образуваше една трапчинка. Когато, уморена от любов, Таша се отпуснеше до него, тя обичаше да слага главата си в тази трапчинка; тогава ухото й чуваше разтуптяното му от усилието сърце, а космите на гърдите му така приятно гъделичкаха устните й… Промушената под нея мъжка ръка притисна тялото й към неговото. Както много пъти досега тя изпита такова блаженство, че й се прииска тази минута да не свършва никога, да продължи до края на времето…