Но гласът на Иван рязко я върна към действителността:
— Виждаш ли?
Тя отвори очи — може би за пръв път от цял час насам. И видя на стената да играят розови отблясъци.
— Пожар — продължи той. — Не е наблизо, но сигур е огромен, щом светлините му озаряват града чак до тук. Ще отида да видя.
Както Жената от всички векове тя се опита да го задържи — при себе си и по-далеч от опасността:
— Остани. Не си тулумбаджия, я… Щом не е наблизо…
Но Иван вече издърпваше ръката си изпод тялото й.
— Трябва да отида — каза кратко.
— Твоя воля — примири се тя. — Аз пък ще се промуша при децата горе.
— Не, почакай ме тук. И не заспивай — искам да поговоря с тебе, когато се върна.
Таша не го изрази нито с думи, нито с жест, но вътрешно се разтопи от блаженство. „Трябва“, „остани“… Колко бе мечтала тя, уж силната и надменна Кокон Таша, да срещне мъж, истински мъж, който не с грубост и тиранство, но с извираща от самата му природа властност да разговаря така с нея, да я ръководи и превежда през препятствията на живота, да й говори простичко и нежно, пък тя да усети волята му. „Трябва“, „остани“…
— Добре, ще те чакам — каза тя, докато Иван се обличаше. — Но, за Бога, не се бави. Ще се страхувам, дяволски ще се страхувам за тебе…
Мъжът не се забави много. И изсумтя с влизането си:
— Катилите са запалили Тевната481 чаршия. Пламти като насмолен машал… — Той изруга тихичко. — Господи, цели векове е била търговски символ на Сливен, пък сега някой поганец, за да си направи кефа… Негодници!…
(На другия ден те щяха да научат, че нещастието бе много, много по-голямо: турците бяха изгорили и библиотеката на читалището — може би най-голямата и най-богатата в цяло Българско!)
Тя чу и сподели огорчението му, но чисто по женски в същото време забеляза и друго — Иван се върна при нея на одъра, без да съблече всичките си дрехи.
— Ти го предрече отдавна — каза му с добре измерена нотка на ласкателство. — Помниш ли, когато ни предупреждаваше за пътя към Голгота?
— Пътят към Голгота е извървян — каза той мрачно. — Сега издигат кръста. Иска им се да е толкова голям кръст, че да разпнат на него целия наш народ. — Кратко замълчаване. — Сега беше подходящият момент да ми кажеш, че като снабдител на войската и аз помагам за изправянето на кръста. Зная, че го мислиш. Защо го премълча?
— Защото съм в леглото на мъжа Иван, а не при търговеца Иван Силдароглу. На търговеца Иван Силдароглу сигур бих го казала в лицето.
— За това исках да поговоря с тебе. Ще започне наковаването на кръста и никой българин, разбираш ли, никой няма да е сигурен за съдбата си. Може нещо да сполети и мене.
— Например?
— Например най-простото — да загина.
— Ти?
— Аз. И ако Бог пожелае да е такава орисията ми, не искам никога ти да се срамуваш от нощите, прекарани с мене.
Тя се опита да постави глава на „своята“ трапчинка, но не успя — дрехите му й пречеха.
— Съществува ли такава опасност и за тебе?
— Повече отколкото за всеки друг. Да оцелея — ще бъде истинско чудо. Такова чудо, каквото… Представи си, че вали дъжд, силен пролетен дъжд. И аз трябва да отида до Сахатя, като притичвам между капките, без нито една да ме намокри. Такова е чудото, което може да ме спаси от разпъването на кръста. Такова или подобно…
— Да си призная — не разбирам…
— След малко, като чуеш онова, заради което те задържах, ще ме разбереш. — Ново замълчаване. — Аз не съм този, за когото си ме вземала досега, Таша. Не съм богат, не съм търговец, не съм снабдител на войската. Аз съм войник. И ако искаш по-точно — офицер, руски офицер.
— Досега само не разбирах, а вече напълно ме обърка.
— Добре, ще ти разкажа всичко поред.
Той наистина й разказа. Започна от уроците при Добри Чинтулов, заминаването за Москва, озоваването си в армията и сраженията при Севастопол, службата в кавказките гарнизони, докато стигна до битността си на виден търговец в Цариград и после — на снабдител на войската в Сливен.
— Защо преглътна толкова обиди? Защо не сподели поне с мене?
Таша усети, как той свива рамене.
— Войнишки дълг, не зная как другояче да го изразя. Представи си, че съм офицер от редовната армия и началството ми е поверило, че утре в толкова и толкова часа ще се предприеме с пълна изненада за противника обща атака срещу еди-коя си крепост. Позволява ли ми войнишкият дълг да го кажа комуто и да било, дори и на любимата жена?
481
На сливенски диалект от епохата — Тъмната чаршия. Наричана е била така, защото за пазене на сянка е била покрита с дъсчен покрив без керемиди и затова била тъмна.