— Тогава защо ми го казваш сега?
— Защото събитията се развиват така шеметно, че от разузнаване аз трябва да премина към действие. Дълг!… А ако падна, изпълнявайки дълга си, искам ти в спомените си да се гордееш, а не да се срамиш с мене. Защото държа на тебе, Таша. Държа повече от всичко на света… след България, разбира се…
— Говориш като обречен…
— Не, не съм обречен. Както не е обречен всеки войник, който се вдига на атака срещу противника. Смъртта отбира, не кара наред с косата. В противен случай изобщо нямаше да има войници, които да се връщат от война. Работата обаче е в това, че рискът за мене е по-голям от риска на войника, който се вдига „щиком“ с полка си.
— Излиза, че наистина си обречен.
— Повтарям ти, не съм… макар че, виждаш, не крия опасността. В една далечна страна на север съм обучен нарочно да се справям с всякакви подобни опасности. И ако към това малко провърви…
— Но, значи, Господ все пак може да те запази…?
— Моли се да ме запази. И ако се сбъдне молитвата ти, ние ще се съберем завинаги. И кълна се в майка си, която не помня, ще бъдем щастливи, много щастливи… — кратък напрегнат смях, — … дори да не бъда богатият търговец Иван Силдароглу, който си играе с пари.
— И аз вярвам, че ще бъдем щастливи…
— И сигурно тъй ще бъде. Защото ние сме от малкото, които всеки по свой начин, но предварително са заплатили щастието си.
Таша почувствува, че лицето й е влажно. Попипа се с опакото на ръката.
Жената, която наричаха Кокон Таша, плачеше…
6.
Но след Голгота дойде не Разпятието, а Апокалипсисът…
Беше хубава, здрава зима, от онези, каквито всеки българин обича — сняг до колене и после як студ, дето рисува чудновати цветя по прозорците и кара пъртината да скърца под стъпките.
Бяно не го сдържа̀ до оджака — нуждата му да знае какво става в Сливен го теглеше навън. Облече се, нахлупи старото калпаче, от което тук-там вече липсваха фъндъци кожа, и излезе. Едва пристъпи на хаета, когато гледката на потъналия в белота град грабна сърцето му: красив си беше Сливен, но двойно по-красив под снежната премяна и с виещите се от комините синкави струйки пушек. Спря до пармаклъка да му се порадва, ала още тук радостта му отстъпи място на усещане за близка, съвсем близка злочестина. Усети я вече не с очите, а с носа — над белия сняг се носеше някакво тънко, но трудно поносимо зловоние; през дългия си живот Бяно никога не бе присъствувал, когато буен огън подпали не само дървенията, но и кирпича на къща, пък сега можеше да се закълне, че долавя тръпчив мирис именно на това — на тлеещ кирпич.
Слезе по стълбите без страх да се хлъзне — още по тъмно Таша ги бе премела и прокарала пътека до портата. Старият човек излезе на улицата и хлопна вратата зад себе си. И още в първия момент спря поразен. Силдаровци живееха в, общо взето, оживено място, Кафтанджийската махала, пък сега не се виждаше жива душа. Пустош. Мъртвило. Нито човек да се мерне, нито даже куче да пролае. Бяно разтърка невярващи очи — сякаш нощес бе минал мор през Сливен и бе покосил не само хората, но всяка божия твар.
Бяно Абаджи не беше от страхливите, а сега усети как по гръбнака му минават тръпки, сякаш работни мравчици лазеха нагоре-надолу в неспирния си път. Той си наложи да се овладее, разтърка уши (студът вече ги бе парнал по ръбовете) и отблъсна от себе си внезапно появилото се желание да се върне по стъпките си. Поначало намерението му бе да слезе към Сахатя и чаршиите, но сега, озовал се в този мъртъв град, краката му от само себе си свърнаха на запад, към Мангърската и към Класното — искаше му се да се увери дали навсякъде царуваше това безлюдие.
Измина само няколко крачки, когато някъде напред се разнесе неясна гълчава. Не, не гълчава, защото в нея не можеха да се отличат думи и гласове; това беше някакъв нямащ равен на себе си шум, който можеше да се оприличи на всичко: на рев на диви зверове, на мучене на добитък, на грохот от свличащи се камъни, на тупурдия от бясно препускащо хергеле… Изненадан и объркан, неспособен да разтълкува хаоса от звуци, който идеше насреща му, Бяно спря — самотна тъмна фигурка, изправила се по средата на заснежения сокак („Бях като същински хамсалак“ — щеше да разказва той по-късно в къщи.) И точно в този миг на глупаво бездействие отнякъде се протегна ръка и го дръпна настрана; дръпна го толкова рязко към някакво касъче482, образувано в кьошето между две съседни къщи, че старият човек загуби калпака си. Щеше да попита за тези, меко казано, странни обноски, но човешка ръка — същата или друга — притисна устата му. И точно навреме. Шумът вече стана по-ясен и в него можеше да се отличи тропот на коне, примесен с дивашки крясъци. След шума се появиха и онези, които го предизвикваха. От скришното местенце Бяно ги видя. Бяха дузина или малко повече ездачи, безразборно размесени аскер и башибозук, всички до един с горящ машал в едната ръка, а в другата или между зъбите — гол ятаган; някои от ятаганите бяха накървавени така прясно, че кръвта по тях не бе успяла да се спече и да почернее, а още беше алена и се ръсеше на капки върху снега при лудешкото препускане. Тук-там някой от конниците опитваше портите, но напразно — намираха ги или заключени, или здраво залостени отвътре. А повечето от тайфата бяха заети с друго — редуваха се да мушват разпалените главни в стрехите на къщите.
482
Касъче — диалектна дума, която означава малко, ниско, сбутано, но потайно кътче; вероятно произлиза от турското „къзък“ — скъсен, съкратен, притиснат, пресован.