— Таша Йосифова! — възкликна.
— Кокон Таша — каза жената с горчив присмех, докато полека затваряше портата. — Аз съм онази, господин Силдаров, дето майките споменават, когато наставляват щерките си: „Хем, дъще, като вървиш по улиците, да гледаш отпреди си, да не си въртиш главата като Кокон Таша.“58 Нали мога да вляза, господин Силдаров? Или също и за вас съм порочната Таша, която…
— Влизай, влизай, момичето ми — забърза той към нея, докато бършеше ръце. — И за Бога, престани с това надуто „господин Силдаров“. Казвай ми простичко „Бяно Абаджи“ или „дядо Бяно“, както си избереш.
— А щом аз съм „момичето ми“, не може ли да бъде „татко“.
Понечиха да се здрависат, после и двамата се отдръпнаха и това ги накара да се засмеят: тя — защото крепеше в две ръце плосък вързоп, той — защото се засрами от варта, която капеше от ръката му.
Тя хвърли разбиращ поглед към работата му и кимна:
— Хубаво — похвали го. И някак съвсем естествено също премина на ти: — Ама защо не сложи малко синка в киреча, татко? Ей толкова, една щипчица само. Съвсем бяло не струва, ще лъщи като калайдисано.
— Синка ли? — учуди се той. — За пръв път чувам…
— Виж дали няма мъничко в къщи. Аз ще го направя.
Бяно отиде в килера и се порови в онези неща, които не бяха побутвани още от смъртта на Яна. И случи се, че намери синка. Сбърчи нос — толкова е обръщал внимание той как жена му пере, как варосва къщата… Когато излезе навън, завари гостенката с нова мъжка риза в ръце; отдалече зърна, че изкусни пръсти я бяха извезали с красиви шевици.
— Това пък какво е? — попита.
— Малък дар за Великден.
— Виждам. Ала откъде накъде?
Младата жена придоби такова жалко изражение, че ако я видеха, майките нямаше да я сочат на дъщерите си като пример на безочлива дързост.
— Не ми отказвай, татко — примоли се едва доловимо тихо. — За тебе може да е било нищо, обикновена проява на вътрешната ти почтеност, когато през февруари наказа онзи мерзавец. Но знаеш ли що беше туй за мене, дето съм принудена да търпя какви ли не гнусотии?
— А не те ли е страх, че една заплатена почтеност не е никаква почтеност?
— А пък тебе не те ли е страх — беше незабавният отговор, — че ако откажеш този скромен дар, ти ще ми лепнеш плесница по-болезнена от подвикванията на разните коцкари и хайлази? — Таша помълча малко. — Баща си едва-едва помня — продължи сподавено, — нямам и по-голям брат, та ми бе непознато да усетя мъжка закрила. Ти одеве ми позволи да изричам скъпата дума „татко“. Защо с едната ръка отнемаш онова, което си ми дал с другата?
Той можеше много неща да възрази, но усети чистосърдечието на жената и реши да й спести огорчението. Грижливо избърса пръсти, улови ризата за раменете и я разпери пред очите си.
— Вълшебна е! — каза; тази дума беше непривична за речника му, но напълно подхождаше за случая. — На Възкресение с тази риза ще накарам мъжете да се пръснат от завист…
Тя разбра, че приема подаръка й и цялата засия. „Горката! — помисли Бяно. — Колко ли безрадостно живее, че едно такова малко внимание… — После се самоукори: — Внимание ли? Че какво внимание е това да приемеш ризата, която ти носят армаган?“ А в същото време младата жена, може би за да не му остави време да се отметне, вече му нареждаше:
— Измий се и иди да я премериш. Зер съм я кроила на око, ще има време до Великден да я поправя, ако не съм ти улучила мярката.
Послуша я и отиде да се преоблече. А когато, пременен, излезе отново на двора, завари Таша по риза и с навити ръкави сръчно да повтаря варосаното от него.
— Измами ме — каза й със смях. — Затова ли ме проводи…?
— Признай, че така, със синката, става по-хубаво.
Той го призна. Призна също, че изпод ръцете на Таша замазката ставаше равна и някак мека като кадифе, а не цапотене като неговото. Младата жена остави за малко четката и няколко пъти го огледа с критични очи.
— Добре е — заключи. — И хубаво ти стои. Наистина някои ще се пръснат от завист. А сега се съблечи и ела. Завчас ще довършим мазането.
Бяно приготви уста да възрази — в края на краищата защо трябваше да му помага тя, една почти непозната? — но си спомни предишния спор и се отказа. Още веднъж се преоблече, а в това време Таша почти бе презполовила стената. Помая се — не виждаше как аджеба могат да боядисват двамата с една фурча. Още чакаше тя да му подскаже какъв дял от работата да поеме, когато ново похлопване на вратата отвлече вниманието му нататък. Този път беше непознат момък, също с вързоп в ръце; по ръст и осанка изглеждаше двайсет, че и повече годишен, но едва наболите мустачки теглеха възрастта му назад, някъде към годините на ученик от Класното.