Намери калпака и го надяна върху побелялата си глава. Едва сега забеляза, че в касъчето, дето иначе надали би сместило две кошници на гроздоберачи, се бяха събрали петима. Позна и онзи, който го бе придърпал в укритието. Беше Павел Чамура, съседи бяха, една улица ги делеше. Някога, в страшните дни на „гьоча“, Сотир, бащата на Павел, бе поел с другите и се бе затрил някъде на север, но синът не издържал да е далеч от родното място и след няколко години се върна и постегна бащината къща, подхвана бащиния занаят и зае бащиното място — в махалата и в града.
— Благодаря — каза му простичко Бяно. — Не допущах, че може да има такава зверщина…
— Палят, бате Бяно. Решили са да направят Сливен втори Бояджик.
Чу се трясък, веднага последван от предсмъртни викове и побѐдна варварска врява.
— Къщата на Рандю Папача — прегракнало рече някой от тъмнината на касъчето. — Не са сварили да затворят…
— А ние? — попита Бяно Абаджи. — Мигар ние ще стоим бездейни и ей така ще зяпаме хорското нещастие?
Същият глас му отговори от тъмното:
— Сега никой на никого не може да помогне, човече Божи. Адът е слязъл на земята. В него се разпореждат само дяволи…
Конският тропот прекъсна за малко, отново изпълни смълчания въздух на Сливен, след това постепенно се отдалечи — кеседжиите си бяха свършили работата… На две места лумнаха пламъци над къщите.
— Не разбирам — объркано рече старият човек. — А ти, Павле?
— Нали ти казах, бате Бяно. Искат да оставят прах и пепел подире си.
— Питах за друго. Мушнаха главни под всяка стряха, пък пламна само една къща. На Стоян Рахнеолу. Е, ако не броим Рандювата, разбира се. По какво ги избира огънят, туй не проумявам…
— По хората, които са останали, бате Бяно. Тук-там някой се е пожертвувал, останал. На̀, както ти у вас и аз у нас. Имало е останали вардяни и те са угасили огъня още в началото. Докато Стоянови всички ще да са ударили в Балкана…
— Не може да бъде! Ами че Стоян Рахнеолу има две внучета-близнета, още са в пелени. И те ли са побягнали? Че за такива парчета месо този мраз е готова смърт…
— „Бозгун“484 — сви рамене Чамура. — Когато е дошъл „бозгунът“, никой не ти гледа старец ли си, пеленаче ли си…
Бяно Абаджи знаеше, естествено, за „бозгуна“. Той не започна от вчера или онзи ден — още в средата на месеца, когато се разчу, че заптисаните от Садък бей били изпратени на заточение в някой си град Болу в Мала Азия485, мнозина от по-младите и по-застрашените „си взеха очите“ през Балкана на север, като годните да носят оръжие останаха да служат при „братушките“, останалите се разселиха кой където намери между Габрово и Русчук. В последните дни обаче бягството обхвана всички слоеве на населението — хората предпочитаха да мрат от студ и глад, нежели да станат жертва на турския ятаган или на безсмислените палежи. Но да вдигнат в „бозгуна“ чак пеленачета по на месец — това Бяно не го бе допущал…
Той забрави — нещо незапомнено за него! — да поблагодари на комшията си за спасението си и продължи прекъснатата обиколка. Тук-там имаше изгорени къщи, но, общо взето, бяха по-малко, отколкото можеше да се очаква от освирепелите османлии, решили — според думите на Павел Чамура — да превърнат Сливен във втори Бояджик. Слава Богу, Класното училище бе оцеляло. Като го видя, старият човек промърмори няколко думи на благодарност към съдбата: тъй или иначе Класното беше символ на напредъка, на просветата, на цивилизацията. Малко по-късно, когато се приближи, първоначалната радост се засенчи — видя, че чиновете, дялани безплатно от дърводелците и арабаджиите като дар за училището, бяха изхвърлени на двора и, разнебитени, представляваха кама̀ра от дъски, върху която снегът бе разпрострял бял губер.
483
Автентично, срв. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 319: „Сливенци са виждали с очите си как турски конници със запалени борови факли са ходели от стреха на стреха и подпалвали града.“.
484
Според Турско-българския речник (С. НИ, 1962, стр. 73) турската дума „бозгун“ (bozgun) означава: поражение, крах; разорение, разгром, гибел; разнебитен, разгромен, разбит. Именно с тази дума и с вложените в нея кое от кое по-страшни значения сливенци са нарекли периода на ужас в края на 1877 и първите дни на 1878 г., когато градът е бил място на масова сеч и пожари, а населението, потърсило спасение в планината, е било изложено на не по-малки мъчнотии — студа, снеговете и непроходимите пътеки на Балкана, глада, невъзможността да палят огньове поради страх да не привлекат скитащите шайки от башибозуци и качаци (дезертьори), спането в пещери, хралупи или направо върху снега и т.н. Любопитно е, че и днес някои сливналии, предимно между по-възрастните, макар и да са минали няколко поколения от „бозгуна“, още говорят за него като за време на нечовешки страдания.
485
Болу не е бил толкова страшно място за заточение като например Диарбекир, нито толкова далече — градът, който съществува със същото име и днес, се намира в сравнително по-цивилизованата част на Анадола, на около 100 км по въздушна линия южно от Измит.