Бяно Абаджи приближи още малко и заприказва аскера, който стоеше на пост пред Класното. Случи се свястно момче (по говора го определи откъм Стамбул), което не сметна за нужно да показва бабаитлъци пред белокосия посетител.
— И мен ми е жал за чиновете, ама нямаше как, дядо — каза в отговор на въпроса му. — Тук е хастане на войската — трябваше да се освободи място за ранените. И то, мястото, знаеш, пак не достига…
— Също и училището оттатък реката ли е запазено, чоджум? — Бяно имаше предвид Клуцохорското. — Макар и с извадени чинове?
— За запазено — запазено е. Ама по-добре не приближавай нататък, дядо. Превърнато е в джепхане. И стражите могат да ти теглят куршума дори без едно „Дур!“ да кажат.
— Е, берекет версин и на това — тихо продума старецът. — А на тебе, чоджум, пожелавам все да си на крака пред хастането, не и на носилка вътре…
— По-добре ми пожелай да се прибера жив и здрав при нашите — криво се засмя войничето. — Нагледах се на смърт и рани. И ако попиташ — за какъв дявол? Ходим да мрем за оня, дето клати гората…
Бяно свърна наляво и излезе на Аба-пазар. По-право — на онова, което допреди ден-два беше Аба-пазар. Защото Аба-пазар, друг от символите на богатия Сливен, не съществуваше — от край до край представляваше, купчина от димящи развалини, нито един от дюкяните не бе оцелял! Старецът позна вонята, която се носеше от димящите развалини — беше онзи мръсен мирис на горящ кирпич, който бе усетил още от дома…
От мястото си видя, че бе изгорена също по-малката, но по-спретната Бакалска чаршия, ведно с нея бяха предадени на огъня всички къщи, които по-рано ги разделяха, както и ханът и кафенето на Георги Райнов, дето доскоро се кипреше между тях. Като пресметна на ум, Бяно Абаджи си каза, че навярно бяха опожарени до осемстотин дюкяна и поне сто къщи!486 Особено му дожаля, че злосторни ръце бяха полуразрушили и „шадърфана“. Той пък какво им е пречил, за Бога!… Нали нему цели столетия се бяха радвали и турци, и българи!…
Бяно отново свърна наляво — към конака и Машатлъка. Не че не се боеше, но си казваше, че тук тъй или иначе може да се очаква малко повече ред и законност. И наистина той срещна не един въоръжен турчин, но никой не го закачи. Не го закачиха дори тогава, когато прокле високо и ясно. А то бе, когато видя, че бяха опожарили спицерията на доктор Планински:
— Мръсници! Мръсници!… — изруга той с цяло гърло при тази гледка. — Нали тук имаше церове за болни и страдущи!… Не само за българи — за вашите майки и деца също!…
Старият човек с мъка отлепи крака от тази тягостна гледка. А когато беше към Дебоя, чу откъм реката неясен шум и тропот. Полюбопитствува и свърна по Будай пазар. И скоро видя: по Ямболския път на юг се нижеше върволица от два реда коля и талиги, претоварени от бохчи и вързопи, бохчи и вързопи висеха и по самарите на мулета и магарета, завързани зад някои от колите. Впряговете водеха замислени турци, които не се опитваха да скрият угрижеността си, а върху огромните товари се полюшваха кадъни с фереджета и рояци дечурлига, като и едните, и другите зиморничаво трепереха под крехката завивка на черги и козяци.
Двойният поток течеше ли, течеше, ала гласове не се чуваха — така вървят хората, които отиват на погребение. А тези тук дори под яшмаците си изглеждаха така, сякаш отиваха на собственото си погребение…
— Не ти ли прилича на „гьоча“ отпреди петдесетина години, Бяно Абаджи? — попита някой току до рамото му. Бяно се извърна. Говореше му Халис бей, който неусетно бе приближил до него. — Дете бях тогава, още на ашици си играех, ала го помня. Същата скръб, същата тегота, същото отчаяние… Какво ще кажеш, Бяно Абаджи прилича ли на „гьоча“?
— И да, и не, бей ефенди — отговори старецът, след като помисли. — „Гьоча“ помня по-добре от тебе, аз също бях поел тогава към неизвестното, върнах се чак от Балдарамския мост.
— И какви прилики и разлики виждаш, аркадаш?
— Приличат си в страхотията на преселението, бей. Да си живял поколения наред на едно място и изведнъж… А пък не си приличат по друго, Халис бей. Тогава бягаше рая, роби. Да, роби, които векове са живели под камшик, та повече или по-малко са свикнали на изпитни и житейски промени. А тези тук са по-зле. През същите години на тях са им втълпявали, че са господари за до края на вековете, пък сега изведнъж… Разбираш ли? Външно е същото, пък в душата…