— Значи са били ахмаци — по своя ленив начин отговори Халис бей. — Ако имаха ум колкото на една кокошка, нямаше да се смятат за господари и щяха да знаят, че са гости върху тази земя. И като гости рано или късно ще им се наложи да рекат едно „Хошча калън“487 и с подвити опашки да поемат накъде Босфора.
Без да се уговарят, те се отделиха от зяпачите, които изпращаха тихия и тъжен керван и тръгнаха рамо до рамо по наклонения път нагоре към Сахатя. Кой знае откъде към тях се присъедини и още един техен приятел — Юмер ефенди. Изглеждаше невесел — гледката бе разстроила и него, — но не се бе нито размекнал от умиление, нито изпълнил от злоба.
— Не мога да проумея какво ги е прихванало тези хора — каза Бяно Абаджи, докато пристъпваше между двамата. — За какъв дявол си зарязват къщи и имоти и хукват към тъмнотата и дивото?
— Не стигна ли до ушите ти? — попита в отговор Халис бей. — Дойде по телеграфа заповед правоверните да се преселват на юг. И толкоз заплахи, прокоби за мъст и кланета — колкото искаш…
— А вие, ефендилер? Вие какво решихте за себе си? Ще се подчините ли на заповедта и също да поемете към незнайното?
— Аз — не — решително заяви Юмер ефенди. — Като погледна назад в живота си, няма от какво да се страхувам. Пък ако съм сгрешил и недовидял нещо, нека тук, на тази земя да получа, каквото ми се полага.
— А ти, Халис бей?
— Обратното на Юмер аз съм заповядал вече да съберат гьочовете и сигур утре, стига да дойдете насам, ще можете да ми пожелаете „Йолунуз ачик олсун!“488
Изненадан, Бяно спря и потърси погледа на турчина.
— Хайде де, бей! — каза му. — Мислиш ли, че ще ти повярвам, ако ми заявиш, че рече ли да се обърне и тозчас ще притичат неколцина българи да ти отрежат главата?
— Нищо подобно — беше незабавният отговор. — Но тук навярно ще стане българско царство, Бяно Абаджи. Пък мен, не ми се ще да живея в българско царство и под българска управия.
— Чул те Господ за царството, Халис бей! Но ако стане, дума давам и се заклевам, че никой с пръст няма да те докосне и ще…
— И прочие, и прочие — прекъсна го със смях турчинът. — Излишни са всичките ти клетви, аркадаш, защото туй го зная отнапред.
— И в такъв случай защо си решил да тръгнеш?
— Имам две много големи причини, Бяно Абаджи. Живях не „бей гиби“ (както впрочем ми се полага, нали божем съм бей), а като цар, продадох и изпих всичко. И затова не съм като ония нещастници, които — как го рече? — зарязват къщи и имот.
— А втората причина, Халис бей?
— Тя е в песните, приятелю…
— Да пукна, ако разбирам нещо! — обади се Юмер ефенди.
— Наистина за какви песни говориш, бей? — присъедини се и Бяно.
Другият се насмя до насита и после отговори:
— За вашите песни, аркадаш. Давал ли си си някога сметка, че едната третина от всичките ваши песни са все за труда? Докато аз не съм чул нито една турска — ние пеем само за любовта и юначеството. Е, това е, аркадаш. Не ми се остава при едно племе, което оценява хората според труда им. И ще търся такова място под слънцето, дето в песните ще си спомням моите минали любови и моите минали подвизи…489 — Той се изкиска повторно. — Виждам, сега ме разбрахте. И затуй ви каня у дома. На̀, тук на две крачки е. За да си кажем онова „сбогом“, аркадашлар, за което утре няма да имаме сгода. — Нов, още по-весел смях. — Пък имам и един „остарял шербет“, както казвал някога дядо ми, дето е просто грехота човек да го пие тайничко и сам, без приятели…
Тримата свърнаха към прочутите някога конаци на Тахир ага, дядо му. Докато вървяха рамо до рамо, Бяно подхвърли:
— Дано да имаш повечко от „остарелия шербет“, Халис бей. Зер една чашка няма да ми стигне да удавя в забрава всичките ужасии, които видях през този ден…
Беше казано уж на смях. Но беше такъв смях, от който на човек му се доплаква.
7.
Както обикновено, първа в къщата се надигна Таша. Тя тъкмо премиташе снега, навян през нощта по хаета, когато, напълно облечен, при нея се качи Иван; уморените му очи издаваха, че не беше спал много през тази нощ. Помоли я за разлика от друг път, когато се събираха всички около софрата, тази сутрин да нахрани първо децата, та сетне възрастните да бъдат сами и да си поговорят на спокойствие.
489
Малко отклонение от истината. Халис не се е подчинил на заповедта и е останал известно време след Освобождението (освен ако не се е върнал за кратко специално за това), което личи от факта, че именно след Освобождението е продал на Сливенската община последното наследство от дядо си — „Лъджите“ (Сливенските минерални бани) и конаците.