— И приготви повечко за закуска — помоли я. — Ще имаме гост, който вече месец не знае що е това да се наядеш до насита.
— Откъде си сигурен, че ще имаме толкова ра̀нен гост? — попита тя.
— Защото вече го имаме — беше неочакваният отговор. — Дойде нощес и спа долу при мене. Да не ми беше съвестно, щях да те събудя да му приготвиш от вчерашната гозба…, ако изобщо му стигнеше…
Когато дойде време за това, Иван се яви с госта, чието пристигане никой в къщата не бе усетил. Той беше безспорно една от най-чудноватите фигури, посещавали кога да е този дом. Странното не беше в облеклото — какво странно може да има в селски дрехи с широк черен пояс и бели навуща с черни върви. Необикновеното беше във физиономията му. Космато лице като на мечка — ако някога бе имал брада, то толкова отдавна не я бе подстригвал, че тя представляваше едно огромно рошаво руно, с две ръце не можеш го обхвана. Дълга и рошава бе и косата му, та за да я събира в калпака, гостът отзад я бе сплел; не беше обаче сплитък като на женска коса, а нещо късо и завъртяно нагоре, което по-скоро напомняше миша опашчица.
— Наричайте го само Нягол — каза Иван. А когато малко по-късно Таша се обърна към него с „господин Няголе“, я поправи с дяволита усмивка: — Без господин, без господин, за него това не върви. Само Нягол, толкоз.
За глада на Нягол Иван не бе преувеличил. Таша, приготвила двойно количество тархана, просто не сварваше да му сипва — така светкавично гостът бързо омиташе паниците. Това все пак не беше от странностите, Иван ги бе предупредил. Но затова пък приказката на Нягол напълно смайваше; човек би очаквал тя да прилича на външността му — да ръмжи като горски звяр или да мучи като добитък, — пък на дело заговореше ли, той изненадваше с изискаността на изразите си и с богатството на словото си („Все едно, че чете по книга“ — казваше Бяно по-късно.). И последната му чудноватост беше в тайнствеността, която Нягол поддържаше около себе си; някъде по време на разговора Бяно го запита откъде е, а той се задоволи да се засмее (доколкото усмивката можеше да се долови посред косматото му лице) и да отговори неопределено: „От Балкана, дядо. Поне в последната година и половина Балканът ми е бил и дом, и родна стряха, и баща, и невеста, и всичко…“
Като се позаситиха (по-точно — когато смогнаха да позаситят госта), Иван остави дървената лъжица и каза с пресилено спокойствие:
— Поисках да се видим без децата, за да се сбогуваме. Довечера, живот и здраве, двамата с Нягол поемаме на път.
— Тайна ли е целта на пътя? — попита Бяно Абаджи.
Другите двама размениха бърз, пълен с разбирателство поглед.
— Не е тайна, тате. Русите са в Хаинето. Трябва да отидем и да им докладваме за положението насам.
— Само двамата?
— Не, ще бъдем петима. Другите трима ни чакат около Раднева колиба490. Разбирате ли, не се знае на какво ще налетим по пътя, трябва поне един от петимата да стигне до Хаинето.
— Какво толкова имате да докладвате? — с нескрито несъгласие се обади Таша. — Че турците бягат? Че които остават, са я ударили на ягма и сеч? Че християните се крият като мечки в хралупите на Стара планина?
Нов поглед, изпълнен с единомислие.
— Кажи им ти, Няголе — предложи Иван.
— Преди няколко дни русите и нашето опълчение не разбиха, а направо сразиха турците при Шейново. Било е, разправят, щурм, какъвто се вижда веднъж на столетие. И до вечерта Вейсел паша се предал заедно с цялата си войска — някои казват двайсет, други двайсете и пет хиляди души.
— Значи, свършили са си работата и без вас — опърничаво настоя Таша. — За какъв дявол ще…?
— Опитайте се да си представите, че сте на мястото на руското командуване, госпожа — търпеливо обясни Нягол. — То не знае, какво е тук, и може да допуща, че насам има друга огромна сила, която да заплашва русите в гръб и същевременно да поддържа през Балкана связ с Мехмед Али паша в „Четириъгълника“. Докато два полка ще са достатъчни да се изчисти целият този край чак до Бургас, а главните сили да не си губят времето и да ударят я към Одрин, я към Пловдив.
— И именно вие ли трябва да съобщите това? — попита на свой ред Бяно, но получи неочакван и зашеметяващ отговор от сина си:
490
Местност — навремето е имало и колиба — високо над Сливен по пътя към Кара-кютюк и връх Българка.