— А именно ти ли трябва да задаваш този въпрос, тате? Хайде, не се крий, много добре помня, какво ми е разправяла мама, мир на праха й. През Дибичовия поход нали точно ти си преминал през турските бойни линии, за да отидеш в Карнобат и да съобщиш за положението по тези места? При това си го направил ей така, от добра воля и честна българска съвест, докато за нас е дълг, тате.
Бяно се почувствува с гръб до стената.
— Мога да ви кажа как по-безопасно да стигнете Хаинкьой — рече, като с тези думи косвено се призна за победен. — Не че няма опасност да налетите на башибозук и качаци, но поне този път е по-сигурен. — И им го описа със сравнително пълни подробности.
— За Бога, откъде знаеш всички тези места, дядо? — слисано го погледна Нягол.
— От кръщелника.
— От кръщелника?
— Да, от Панайот Хитов.
— О-о-о!? — проточи Нягол. — Панайот Хитов войвода!…
Всички усетиха дълбокото уважение, което се съдържаше в това продължително „О!“ — уважение едновременно към Панайот Хитов и към онзи, от когото той бе получил светото си кръщение.
— Ще запомня маршрута — каза косматият гост после, — но иначе ще се съобразяваме с конкретните условия. — Така говореше този човек, който приличаше на мечка: „маршрута“ и „конкретните условия“…
— Разбирате ли? — продума на свой ред Иван. — Днес нам предстои да се сбогуваме. Няма да е за дълго. Стига да сполучим в мисията си, само след пет-шест дни може да се срещнем отново тук — ние с руските полкове откъм Хаинето и вие откъм Балкана.
— Балкана? — стрелна го изпод белите си вежди баща му. — Какъв дявол ще дирим в Балкана?
— „Бозгуна“, тате. Сега най-важното е да оцелеете, това е ясно. А останете ли тук, винаги може я да загубите главите си, я да се превърнете на въглени заедно с къщата.
— Разбирам — кимна Бяно Абаджи. — Разбирам и… оставам тук. Аз съм живял вече достатъчно дълго, Иване, и не ме е страх от смъртта. Ще остана тук — е, няма да бабаитствувам, разумява се, а ще се крия в миша дупка, — но ще остана и ще те чакам.491
— Аз също ще остана и ще те чакам — заяви решително и Таша.
— Не!
— Да. В края на краищата и аз съм човек и имам право да се разпореждам със съдбата си, нали?
— С твоята — да, но не и със съдбата на децата си.
Беше силен ход, който обърка младата жена. И тогава на помощ й се притече Бяно Абаджи:
— Дадох ключ на Руска, нощес ще бяга към долапа. Ще й заведа Иринка и Нойко, нека тя да се погрижи за тях.
— Смисъла, смисъла не разбирам — почти извика, загубил самообладание, Иван. — За какъв дявол Таша ще рискува живота си?
— Може би не е без смисъл, сине — поклати бялата си глава Бяно. — С решението си Таша доказва на всички нас, че ако й се е случвало напоследък някоя нощ да не спи при децата си, то не е било от прищявка и разгулност, а от дълбоко и искрено чувство…
Иван и Таша се изчервиха — те не бяха подозирали, че връзката им не е тайна за стария човек.
— Нека бъде вашето — каза Иван. — Не го одобрявам, но… Е, нека бъде вашето — повтори.
Кратко мълчание. Нягол се преструваше, че зяпа през прозореца и че не е разбрал нито дума от последната част на разговора.
— Ще заведа децата още сега — наруши тишината Бяно, — преди онези кеседжии да са се съвзели от махмурлука си и да я ударят пак на сеч и палежи. Приготви им нещата, Таша. Дебели дрехи, храна… е, няма какво аз да те уча, ти като жена по-добре знаеш.
— Имате ли оръжие? — делово се заинтересува Иван.
— Аз — да — рече Таша. И с тези думи излезе и след малко се върна, като носеше пищова на някогашния си свекър. Нягол го взе от ръцете й и го прегледа — личеше си, че разбира от тези работи. Не каза нищо, ала смени фишека в цевта и насипа сух барут до чакмака.
— То някога и аз имах един пищов — обади се Бяно, — ала може да са минали и двайсет години, откакто съм го видял за последен път…
Иван се обърна към косматата физиономия:
— Дай ми един револвер — каза.
Нягол бръкна в черния си пояс и извади едно модерно, много модерно оръжие. Също и това мина по сметка на странностите му: старомоден пищов и най-съвършен револвер. Ами че това е все едно в мазен бакалски тефтер да откриеш най-сложни астрономически изчисления…
— Трябва да ти обясня как се действува с този колт, тате — каза Иван. — Не е сложно, по-просто е даже от пищова на Таша, ама все трябва да се научи.
491
Действително малцината българи, останали през тези дни в Сливен, са били стари или болни. За тях Табаков (История на…, т. ІІ, стр. 319) казва: „Малко останалите в града сливенци, стари или неспособни да бягат, се скрили в зимниците си зад бъчви или брашнени сандъци, или най-после — край «мишите дупки» на тесните си тавани. Те били истинските свидетели на пладнешките обири, изтезавания и сечове в града.“.