— Ще оцелее, но може би ръката му ще остане завинаги неподвижна — мрачно каза Иван. — Поне така разправяха докторите… Във всички случаи сега-засега ще го задържат на лечение в лазарета.
— А вие и другите двама?
— Напълно сме под вашите заповеди, господин генерал.
— Не под моите, а на Кардашевски. Елате оттатък да ви запозная с прекия ви началник.
В съседната стая те завариха Кардашевски внимателно да разучава картата. Като ги видя, той се изправи. Беше висок и строен мъж на неопределена възраст между тридесет и четиридесет, рус като узряла нива и с белег от сабя, който започваше от средата на челото и се спущаше през веждата до долния край на дясната буза, където се губеше в късоподстригана брада. Дали поради белега или то си беше част от кавалерийския му нрав, но първото впечатление, което Леонид Иванович оставяше, беше за човек, принуден да използува три четвърти от силата си, за да обуздава смелия си и буен характер.
Запознаха се. И двамата изразиха задоволство, че ще воюват заедно.
— Какви са впечатленията ви, господин майор? — попита Безяев, като посочи с поглед разгънатата карта.
— Трябва да се отдаде заслуженото на господа османлиите, ваше високоблагородие. Укрепените позиции около Твърдица са избрани извънредно майсторски. И ако имат повечко хора и оръдия…
— Ако имат повечко хора и оръдия — прекъсна го генералът, — изрично заповядвам да обуздаете кавалерийската си природа и да не влизате в редовно сражение. Спешете дивизиона и като програма максимум се опитаите да приковете турските части до идването ми с… — кратка крива гримаса — … с главните сили на бригадата. За целта ще очаквам от вас точна, изчерпателна и главно бърза информация. Ясно ли е, Кардашевски? Бърза информация, а не в стила на императрица Елисавета.497
— Ще бъде изпълнено, господин генерал — позасмя се на намека Кардашевски и сложи разперена длан върху картата. — В края на краищата доколкото съдя, разстоянието от Твърдица до тук не е голямо.
— Зарежете картата, господин майор — намеси се в разговора Иван. — Повярвайте, ще ви бъде излишна. Осигурил съм ви такива проводници, които познават всеки камък и всеки храст по тези места.
— Да не са геодези? — засмя се широко майорът и русият му перчем се люшна над презполовеното от белега чело.
— Нещо повече — хайдути. За тях да познават всяка гънка на местността е било въпрос на оцеляване.
— Кога мога да разчитам на тези безценни хора?
— В първия момент, когато ни дадете по един кон.
— Значи ли това, че не искате една нощ или поне няколко часа за почивка?
— Вие, Леонид Иванович, бихте ли почивали, когато предстои да занесете свободата на родния си град, на баща си, на любимата жена?
— Лично аз не си обичам особено родния град — каза с усмивка Кардашевски, — но за една любима жена съм готов на Омирови подвизи.
— Например? — попита, развеселен, Иван Безяев.
— Например да ми възложите с един ескадрон да превзема Цариград, ваше високоблагородие. Е, какво, Иван Бянович, да поемаме ли?
— Момент! — спря го генералът. — Имам чувството, господин Силдаров, че изпитвате някакво много голямо желание, пък от стеснителност или дявол знае какви скрупули не смеете да го кажете.
— Познахте, господин генерал. Мечтая да се върна в Сливен в униформа на руски капитан, какъвто впрочем съм си. Бих искал да ме разберете добре, господин генерал. Аз нямам намерение да последвам войската и ще пусна завинаги котва в Сливен. Но щом съм воювал под пагони с двуглав орел в Крим и в Кавказ, то ми се ще последният път да бъде…
— Разбирам, разбирам — прекъсна го Безяев. — Хайде, Кардашевски, заведете го в полковия склад и лично му изберете най-хубавото, каквото се намери там. Искам до вас да не е капитан, а кукличка, ясно ли е?
— Благодаря за доверието — изпъна дългата си снага майорът. — Обещавам да го издокарам така, че когато го види, една още непозната мен сливенка ще си изгуби дъха, та ще се наложи моите кавалеристи да го търсят навред между Хаинкьой и Бургас…
И като прегърна българина през рамото, той го поведе навън.
9.
Страхът и студът са смразявали кръвта в жилите. Олелия и бягство. Планината и скривалищата са били пълни с отчаяна хора.
Страхът връхлетя върху него изведнъж — като скала, откъснала се от планински връх.
497
Намекът е за един популярен за епохата анекдот. Императрица Елисавета (1741–1762), дъщеря и наследница на Петър Велики, била крайно небрежна и мързелива при изпълнение на държавническите си функции; случвало се канцлерът Бестужев-Рюмин да чака цели седмици, дори месеци, за един прост подпис. При един подобен случай Елисавета най-сетне се наканила да подпише един подготвен спешен указ, написала „Ели“ — трите първи букви на името си, — но в този момент една оса я ужилила по ръката и… минали шест месеца, докато императрицата се наканила да допише следващите шест букви — паднало се по една буква на месец.