А всичко бе започнало толкова добре, точно както го бе замислил Стефан! Лъжата му за някаква работа в къщи и че ще настигне семейството си по пътя, най-много да се присъедини към другите в долапа, мина по-лесно от очакването му — всъщност всички бяха заети с Яна. Баща му и зетят Михаил приспособиха нещо като седалка, която да се окачва на вратовете им; твърдяха, че с нея били готови да изнесат бременната Яна чак до Барите. Майка му и Ангел щяха да носят завивките и храната. Леля му Руска щеше да се грижи за двете деца, които доведе. Така си разпределиха грижите и задълженията и щом притъмня, поеха нагоре към Селището. Не бяха нито първите, нито последните в бягството. Когато отиде да ги изпрати до „Хаврика джаде“, Стефан можа да види как не без мъка неговите близки се вместиха в гъстия и безреден поток на побегналите от „бозгуна“. Не помогнаха виковете на Боян, че водят бременна жена — заети от единствената грижа да спасят собствения си живот, бегълците нехаеха за молбите и настояванията му. И добре, че се случи един работник от „тяхната“ фабрика, който вкопа крака и за малко удържа човешкия порой, та семейството смогна да се вмъкне във върволицата. А тя, върволицата, просто ги всмукна в себе си и само след секунда Стефан ги загуби от погледа си.
Не се разтревожи — всичко ставаше според плана му. Помаха с ръка, като отнапред знаеше, че никой няма да види поздрава му. Поседя няколко минути така, да погледа обзетите от ужас хора; не си даваше сметка, но през цялото време една тънка подигравателна усмивка не слизаше от ръбатото му, сякаш издялано с топор, силдаровско лице. Продължи да се усмихва и докато се прибираше назад у дома, но вече по друг начин — надменно и самомнително. Защото на паниката на обикновените хора от улицата Стефан противопоставяше дързостта на решението си да остане, „пък каквото и да се случи“. Че можеше да се случи, той го знаеше превъзходно. Но да побегне по хралупи и пещери човек като него, който е воювал под знамето на Драгостинов и Стоил войвода и е бил рамо до рамо с юнаци като Георги Тихов или Дели Ради — това Стефан не можеше или по-точно не желаеше да си позволи, „пък каквото и да се случи“.
Имаха в къщи един ятаган, никой не му знаеше годините, който открай време криеха под стрехата „за зор заман“. Стефан го извади и го подпря зад вратата: ако щеше да се случи нещо, той нямаше да се даде като овца за заколване. Все така доволен от себе си, момъкът разгоря въглените в огнището, изпържи си половин чатал наденица и вечеря с охотата на спокоен и доволен от себе си човек, като дори поля залъците си с две чашки шевка. А по-късно изпъна дървения си крак настрана и приседна да се постопли край жаравата.
Не знаеше колко време е преседял така, когато усети съклет — глупаво е, знаеш, да седиш бездейно и да чакаш „каквото и да се случи“. Но нали нямаше с кого да размени и една приказка… Изведнъж му хрумна да запълни времето и да се поразнообрази, като отиде пак до „Хаврика джаде“ да позяпа, ако все още има бегълци.
А бегълци имаше, и то как! Извираха ли тези хора, та така, като работната пътечка на мравчиците, запълваха широката улица към фабриката и още по-нагоре — към Бармука или към Селището? Откъде се взе толкова много народ? И защо се бяха паникьосали? Хайде, може да се разбере, че млади семейства опазваха дребна челяд. Но защо с толкова страх подтичваха нагоре и здрави момци, и прегърбени от годините старци? През стъкленосинята прозрачност на снежната нощ Стефан погледа подплашените от „бозгуна“, послуша приглушените им подвиквания „Марийке, Марийке, къде са децата, Мариййке?!“ или „Не видя ли някой Петър бе, Петър Брайков?“, но най-странно му се стори, че нарядко, но между българите се намирваха и турци, които търсеха в Балкана спасение от безобразията на своите.498
Като се промъкваше досами дуварите, Стефан извървя част от пътя на бегълците. Навсякъде бе същото или дори още по-голямо гъмжило и по-голямо безредие. Защото идваха човешки потоци от долните краища на града, сливаха се с главния по „Хаврика джаде“ и се получаваше невъобразима бъркотия. Някои охкания и стенания му подсказаха, че не липсваха и пострадали — воплите идеха откъм краката на напускащите града, — ала върволицата не спираше, търкаляше се като валяк в тъмнината: оглупели и станали безчувствени от страх мъже и жени, които знаеха само едно — по-далеч от Сливен и шайките…
Промъквайки се назад, Стефан се препъна в нещо и падна на земята. Учуди се: той познаваше махалата и знаеше, че тъдява никой няма бинекташъ̀
498
Автентично, срв. Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, стр. 290. Няколко турски семейства не са се подчинили на заповедта за евакуация и са избягали в планината със съгражданите си — българи, някои по-смели са останали „в къщята си“, а специално четири семейства са потърсили спасение в митрополията, където са били гледани много добре.