— Хора! Помогнете! — извика.
Реката от бързащи люде не спря, само се намери някой да му изсумти в отговор:
— За какво ти е помощ, глупако? Не видиш ли, че държиш чукан в ръцете си…
Чукан ли? Стефан се приведе и в синята полувиделина разбра какво искаше да му каже човекът от върволяка: непознатият старец в ръцете му навярно не бе издържал на препускането, приседнал бе до дувара да си почине и там не само бе загинал от студ, но вече се бе и вкочанил… Стефан го положи внимателно на земята — страхуваше се, че ако го пусне по-грубо или от по-високо, тялото на стареца ще се начупи като стомна.
Поотдалечи се от зловещата си находка и, подпрял гръб о дувара, отново загледа бегълците, които се нижеха като привидения в зимната нощ. И тогава неочаквано разпозна едного: беше Серт Коста, абаджията и бащата на знаменосеца Стефан Серткостов, който също бързаше нагоре със синовете и цялата си челяд. В този именно момент страхът блъсна Стефан в гърдите — като куршум или като падаща канара. Боже, как можа да види точно тези хора! Щом те, които дължаха фамилния си прякор на своя нрав500, бяха преценили, че времето е за бягане, за спасение в планината, що за идиотско хрумване бе неговото, на Стефан, да остане на пук в града? Ужасът на Серткостови и на множеството се предаде и на него и от този момент той сякаш се преобрази: нямаше го вече съратникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода — имаше само един изплашен до смърт младеж, който почти бе неспособен да мисли за друго, освен за спасението на живота си.
(Бедният Стефан! До края на живота си той щеше да разказва все същото — за срещата със Серт Коста и домочадието му и за страха, връхлетял го като лавина. Той изобщо не беше и никога не стана особен сърцевед, нямаше дарбата да наднича и в собствената си душа. Иначе щеше да си даде сметка, че страхът не го бе обзел така внезапно, а постепенно се бе загнездвал в гърдите му и бе расъл, расъл, докато го бе изпълнил чак до гръкляна. Започнал бе той още с изпращането на семейството, уголемявал се бе в пустошта на къщата, натрупвал се бе от гледката на хората-призраци и особено от смръзнатия като ер-голям стар човек, а разпознаването на Серт Коста, абаджията, бе само искрата, предизвикала избухването на вече натрупания страх…)
Първият му порив беше още в същата минута да се вмести в потока на бягащите сливенци и да поеме нагоре. После обаче съумя да се овладее (помогна му и опитът от премеждията по въстанието) поне дотолкова, че се върна в къщи, хвърли чепика си и с особена грижливост върза навущата и вървите на цървула върху здравия си крак, взе ямурлука, че дори му дойде на ум да превърти ключа на двете врати.
Шибан и пришпорван от „бозгуна“, Стефан успя да се набута между бегълците и заедно с тях закрачи към Селището. Мъчеше се да не пречи на другите, но само той си знаеше каква цена плащаше за това — колкото и да бе отъпкана пътеката, дървеният му крак все пак се забиваше в снега… Но не се оплака, не поиска помощ от хората. А то какви ли хора бяха това? Сториха му се по-скоро като обезумели от ужас добичета, които имаха твърде нищожна прилика с „образ и подобие“ не на Бога в небесата, а с довчерашните примерни жители на прочутия с реда си Сливен. И какви сцени само!… Брат нелепо повтаряше името на току-що загубената си сестра, мъж търсеше стопанката си и децата, тук или там в краката на човешката мешавица се оказваше я дете, я старец, но множеството напираше и никаква сила не позволяваше да се спреш, за да помогнеш…
Именно тук противоречивата природа на Стефан отново превъртя, този път към добро: вместо да се зарази от общата паника и да изпадне в полуда, той си каза нещо като „нещастието на всички не е нещастие за никого“ и се успокои също така внезапно, както (според него) се бе и уплашил. Не бяха стигнали дори до хавуза на държавната фабрика, когато той вече съумяваше трезво да мисли и трезво да гледа. Но не се върна назад — да се върнеш в Сливен по време на „бозгуна“, това не беше трезво мислене, а най-обикновена лудост. И той реши да направи онова, което бе обещавал лъжливо — да се присъедини към семейството си.
Човешката река, част от която беше и той, се раздели на два пъти — най-напред веднага над фабриката, където част от хората свърнаха към Бармук баир, и после над Селището, при Свети Тодоровото аязмо — там пък някои продължаваха по пътеката край Аблановската река към Кара-кютюк, докато други (между тях и Стефан) удряха надясно по неравната гърбица на Мариино градище, за да се прехвърлят в боаза на Новоселската река и по него да търсят спасение или из долапите и тепавиците, или по труднодостъпните места към Мочурите.