На този втори разклон тъкмо свърна към Мариино градище, когато един необикновен звук привлече вниманието на Стефан. Той се отдели от редицата и се заслуша. Не беше се излъгал — някъде настрана плачеше дете. Момъкът напрегна очи в сипкавината на зимното утро и скоро откри откъде се носеше звукът — настрана от пътеката и от хората се валяше по снега един вързоп. Добре и грижовно повито бебе, ето какъв беше вързопът…
Вече имаше опит, та знаеше, че ако потърсеше помощ, всеки щеше да го заобиколи или да се престори на глух. А се боеше от неотъпкания сняг — за човек с дървен крак като него той можеше да се окаже истински капан. Стефан помисли малко, пък легна с разперени ръце и крака върху рехавия сняг и така, задържайки се на повърхността му, се провлече към детето. Достигна до него и го пипна с ръце. Може би от усещането на човешката длан детето се разрева с всички сили. Все още несигурен за самия себе си, Стефан захапа със зъби повоите му и педя по педя се върна заднешком на пътеката. Едва там, стъпил на по-твърдо и се изправил, младият човек с несръчни движения поразгъна юрганчето. Да, в прегръдката му беше едно чудесно и здраво, червенобузесто бебе, разчекнало уста в неистов плач. Той го попипа с пръст — като че ли още не беше премръзнало. Храна и майчина грижа — ето от какво се нуждаеше невръстното създание.
Стефан се почуди какво да прави с нежния си товар. Опита се да заговори няколко жени, които бързаха по пътеката, но те, кой знае защо, изобщо не го изслушаха или мъжете до тях не им позволиха да спрат. Стефан се почувствува безпомощен. Той, несигурен върху дървения си крак, не би могъл да спаси детето, а не намираше отзивчива душа, която да му помогне. Постоя така и сякаш Господ сам се погрижи за спасението на малката душица в ръцете. А спасението имаше облика на една непозната жена на тридесетина години, която ситнеше по пътеката с обезумял поглед и с една саксия в ръцете — това бе единственото, което бе взела със себе си, когато я бе обхванала паниката на „бозгуна“. Стефан решително се изправи пред нея и не й позволи да го заобиколи от ляво или от дясно.
— Махни саксията и се погрижи за ей това дете! — каза й строго.
Жената или не го чу, или думите не достигнаха до помраченото й съзнание. Тя направи крачка назад и очевидно се готвеше да се хвърли с всичка сила срещу онзи, който й препречваше пътя за спасението. Но Стефан я изпревари. Той сам приближи до нея и със свободната си ръка лепна такава плесница на непознатата, че пръстите му се отпечатаха върху бузата й. Последва смайващо бърза промяна. Вместо да се бори или да отговори на удара с удар, жената изведнъж се осъзна. Очите й, празни и блуждаещи допреди миг, станаха смислени и разбрани. Тя погледна саксията в ръцете си и явно за пръв път я видя, защото гузно-гузно я остави отстрана до пътеката.
— Какво е това? — попита тя.
— Изоставено дете. Нуждае се от женска ласка и може би храна.
— Дай ми го. Аз ще се погрижа за него. Също и млекце ще му изпрося, когато… когато и другите се съвземат като мене…
Непознатата пое детето, погледна го и го погъделичка с нежни пръсти, погука му и то се успокои в прегръдката й. Като го подрусваше в ръце, жената, без да каже нито една дума повече, тръгна нагоре по пътеката. Стефан също не отвори уста за „сбогом“, само я изпрати с очи, докато здрачината я погълна. Минаха дни, когато се разчу, че щастливият случай бе помогнал на майката да намери рожбата си. И се разбра причината на необикновеното произшествие — като не можела да носи и детето, и вързопчето с дрехите му, майката по погрешка захвърлила детето, а задържала вързопчето…501
Вече се бе поразвиделяло, когато Стефан превали Мариино градище и излезе на пътеката, която би трябвало покрай Крайчова канара да го отведе към Барите. И дали някой го бутна в дяволската надпревара или той, поуспокоен, бе направил погрешна крачка, когато се случи нещастието. Той загуби равновесие, подхлъзна се, залитна и… подир миг бе потънал до кръста в една преспа край пътеката. Направи инстинктивно движение да се измъкне, но от него затъна още по-дълбоко в рохкавия сняг. Застана неподвижно и се опита да осъзнае положението си. Не беше от розовите: дървеният му крак се бе забил като кол право надолу в снега и именно той затъваше при всяко помръдване, докато десният, здравият, се бе оказал прегънат в неестествена стойка някак си зад и настрана от тялото. Като се видя мислено отстрана, той разбра и другото — без чужда помощ никога не можеше да се измъкне от смъртоносната прегръдка на преспата.
501
Апокалиптичната картина на „бозгуна“, която рисуваме тука, включително случката със захвърленото бебе, заимствуваме изцяло от Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 319: „Зрелището е било ужасно. Майки, натоварени с малки деца и нужните завивки, в забравата си и за да бягат по-бърже са захвърляли първите вместо вторите. Студът е бил голям, а пътеките по околните три прохода — стръмни и гористи. Време не е оставало да се мисли. Брат от сестра и мъж от съпруга са се разделяли и се отправяли кой където му видят очите… Прегърбени старци и малки деца са измирали из пътя, а спасените на̀ две-на̀ три, са прекарали цяла неделя и повече по овчарските колиби из горите, по закътаните долапи из боазите или в нарочно от тях струпани върху сняг и лед подслони.“.