— Сега пък вижте вие, Иван Бянович. Вижте хубаво зад бялото знаме. Залагам сабята си срещу едно джобно ножче, ако това не са църковни хоругви.
Наистина бяха църковни хоругви.
— Вдигнете един ескадрон, Леонид Иванович. Ще развеем и ние бяло знаме и ще приближим. Ако това не е някакъв капан на господа чалмалиите… Хм, остава само да си мислим за Нягол и неговите хитрини.
Не, не беше никакъв капан. С хоругви и хляб, и сол, носени от двама достолепни старци — после се разбра, че са били кметът на християнската църковна община Сави Таранжиев и уважаваният от всички Иван Болния, — бяха излезли да ги посрещнат жителите на Твърдица, а пред всички стоеше един свещеник, който отдалече ги благославяше със сребърен кръст в едната и с револвер в другата.
— Ощипете ме, капитан Силдаров — комично приплака майор Кардашевски, когато двамата, скочили от седлата, приближаваха към чудноватия свещеник. — Мога да се закълна, че това е…
— Нягол, разбира се — завърши вместо него българинът.
— Ще сбъркате, чеда мои, ще сбъркате — на твърде приличен руски език проговори свещеникът. — Не Нягол, а поп Нягол.
Беше наистина Нягол, но с друга външност. Нямаше я „мишата опашка“ на тила му, а косата, добре разресана, се разстилаше по раменете му. Отгоре имаше калимавка, а върху хайдушкото облекло — расо и над расото епатрахил.
— Нима вие, хайдутинът, сте и…?
— Точно така, ваше благородие, точно така — засмя се насреща му свещеникът. — Когато след Априлското въстание започнаха кланетата, дядо поп Нягол закачи на гвоздея расото и препаса патрондаша. Сега направи обратното, за да ви посрещне по християнски.
— Но говорът ви, отче?… Този руски език…?
— Не се учудвайте, господин майор. — Поп Нягол продължаваше да се усмихва и сред рунтавата му брада светеха два реда бели като сняг зъби. — Църковното си образование аз съм получил в Одеса.507
— Разбирам, отче. Разбирам и по-важното — че докато съм тук, в България, вече не бива да се учудвам наистина на нищо…
С тези думи Леонид Иванович Кардашевски отложи фуражката си, целуна кръста, а сетне отчупи хляб, натопи го в солта и го глътна. След това помаха на множеството и извика:
— Здравейте, братя славяни!…
Отговори му всеобщо „Ура!“, но не мощно, а по-скоро задавено — жителите на Твърдица плачеха.
Кардашевски, Силдаров и поп Нягол тръгнаха напред, а след тях се проточиха драгуните да хапват от хляба и солта и да попадат веднага след това в прегръдките на селяните.
— Ще ми обясните ли какво се случи, ваше благоговейнство? — попита майорът, докато вървеше посред плачещото и ликуващо множество. — Бих разпитал капитан Скачков, но не го открих между посрещачите.
— Значи, не сте гледали добре, ваше благородие — изкиска се невероятният свещенослужител. — По негово собствено желание капитан Скачков носеше една от хоругвите… Но нищо, ще ви разкажа аз.
Предаден с кратки думи, разказът на поп Нягол изглеждаше приблизително така. Както и обещал на майора, той превел малкия си отряд по само нему познати пътеки и се озовали в тил на аскера по позициите на Кутра, Стежераница, Падилата и прочие. Ако било само за разузнаване, направеното до тук било напълно достатъчно. Но двамата с капитан Скачков („Ние, знаете ли, си допаднахме като гърнето и похлупака, както се казва по български…“) решили да опитат нещо повече. С драгуните дали няколко залпа по посока на позициите и същевременно заповядали да се крещи „Ура!“ с всички сили. Турците сметнали, че по някакъв необясним начин русите са вече в Твърдица и с отчаян вик „Москов гелийор!“ (Това ще рече „Московецът иде!“, ваше благородие.) побягнали презглава, но като „последен спомен“ от петстотингодишното робство пътем подпалили Соргун махала. И макар драгуните и жителите на Твърдица да се преборили мъжки с огъня, все пак махалата изгоряла и дванадесет души, повечето жени и деца, загинали в пламъците. А хайдутинът Нягол отишъл до дома да си вземе расото и епатрахила и…
— И останалото го знаете — завърши той, все така засмяно.
Междувременно бяха стигнали до Беглика, главната махала на Твърдица. Тук селяните нарушиха досегашния ред, втурнаха се напред и всеки се мъчеше да „отмъкне“ колкото се може повече братушки в дома си на обед. Кардашевски и Силдаров щяха да обядват, разбира се, у поп Нягол. Докато отиваха нататък, майорът каза:
— Когато ме изпращаше на война, старата ми майчица отиде на църква и горещо помоли Света Богородица да бди и опази живота ми. Сега ще й пиша, Иван Бянович, да помоли майката Богородица отново, ала този път за две неща: да оцелея, но и да не се побъркам…