— Кажете, капитан Силдаров — подкани го Кардашевски, без да вдига поглед от рапорта, който пишеше.
— Налага се да прекъснете за малко, господин майор — рече от вратата българинът. — Трябва да приемете един турчин от близкото село Козосмоде. Явил се е сам и по своя воля и разправял, че иска да се срещне с най-големия началник, за да чуе присъдата си.
Леонид Иванович полека остави перото и се извърна.
— Присъда за какво?
— Не зная, господин майор. Не съм видял турчина. Но поп Нягол каза, че дошъл да бъде съден за престъпленията на баща си и чичо си.
Кардашевски поразмисли смръщено.
— Вървете по дяволите с вашия турчин, капитане — произнесе отчетливо. — А сега, като си начесах злобата за тази поредна порция чудатости, чуйте и заповедта ми. Аз пиша рапорт до генерал Безяев, капитане, а вие присъствувахте, когато генералът ме предупреждаваше, че иска рапорта ми немедленно, а не в стила на императрица Елисавета. Надявам се да не сте забравили. И тъй, аз ще си допиша рапорта. А като ваш пряк началник за момента, възлагам ви вие да се оправите с този турчин. Ясно ли е?
— Ясно е! — усмихна се в отговор Силдаров, чукна с токовете и излезе от стаята. А след малко, разположил се в съседната, вече заповядваше да въведат при него молителя-турчин.
Въведоха го, а заедно с него в одаята се вмъкнаха също поп Нягол, Кара Георги и пет-шест от драгуните — българи и руси в еднаква степен гледаха да не изпуснат сеира… Турчинът поздрави и застана прав посред стаята. Иван го изгледа. Беше се приготвил да види някой белобрад ходжа, а то пред него стоеше момък на двадесет, най-много на двадесет и пет години. И то такъв, че ако трябваше да се определи с една дума, тя непременно би била „хубавец“! Онова, което Иван запомни, беше, че мюсюлманинът имаше великолепна къдрава и малко по-дълга от общоприетото коса, та, затисната от феса, тя образуваше нещо като нимба около главата му.
Още го оглеждаше, когато младият турчин се обърна към Кара Георги и произнесе на великолепен, без никакъв чужд оттенък български:
— Кажи на господин офицера, че моля за преводач.
— Не е необходимо — пое разговора върху себе си Иван. — Ще се разберем, както искате — на български или на турски.
Снажният и красив момък леко се обърка от това, че щеше да разговаря пряко, без преводач, но бързо се съвзе.
— Тогава позволете ми, господине, да ви се представя. Наричам се Хасан Юкселоглу от Козосмоде. Нали рекохте, че разбирате и турски? Тогава ще да знаете, че Юкселоглу ще рече „син на Юксел“. Баща ми е Юксел бей от Козосмоде; той и брат му Руфи Сезгин бей са доста известни по тези места.
Иван Силдаров хвърли бърз поглед към Кара Георги. Хайдутинът с винаги гладко обръснатото лице и с опърничавата трапчинка на брадата кимна утвърдително — да, Юксел и Руфи Сезгин бяха известни хора.
— Как един син на Юксел и племенник на Руфи Сезгин знае така добре езика на гяурите? — попита българинът в руската униформа.
— Баба ми и майка ми бяха българки, ваша милост. Дори баба не беше си сменила вярата. — Ново утвърдително кимване на Кара Георги. — Отраснах с тях. А макар да живееше в харем, баба не признаваше друг език освен българския.
— Но щом и баба ви, и майка ви са били българки, то вие…?
— Да, имам три четвърти българска кръв и само една четвърт турска. Но ще помоля, ваша милост, когато ще решавате съдбата ми, да не се влияете от това. Дължа да си получа заслуженото наказание.
— Наказание за какво?
— Вие идвате отдалече, господин офицер, и може би не знаете много неща, които станаха тук в последните години. — И Хасан разказа сбито най-важните събития: нападението на Стоил войвода с четата му над дома им в Козосмоде, как баба му Пройна измолила пощада за синовете си, избухването и развоя на Априлското въстание, грозната роля на Юксел и Руфи Сезгин при залавянето на същия този Стоил, самообесването на Пройна. — Баща ми и чичо ми, разумява се, избягаха още когато се разчу, че Московецът е прехвърлил Балкана. Но аз останах.
— Защо?
— Не само заради българската си кръв, ваша милост. Аз съм тука роден и дори сега да наредите да ме убият, пак ще съм доволен, защото ще умра и ще бъда погребан пак тука.
— Нещо не разбирам — каза Иван. — Защо може да наредя да ви убият?
508
Както изворите, така и историографските данни за освобождението на село — сега град — Твърдица са твърде оскъдни. За нашето описание възприехме сведенията от очерка на Тодор Стоянов. Твърдица по време на Освободителната руско-турска война 1877/78 година, в сборника Освобождението и временното руско управление в Сливенския край. Сливен, 1978. Макар и с объркана хронология и известна непоследователност на изложението, преценихме, че от фактологична гледна точка очеркът заслужава пълно доверие.