— Не разбрахте ли? Аз съм син и племенник на онези, които с ръцете си отрязаха главата на Стоил войвода. Нали законът е „кръв за кръв“, господине? Ето, аз дойдох да платя кръвнината за баща си.
Иван се облегна назад във възглавниците.
— Нещо бъркате, Хасан Юкселоглу. В цивилизованите държави (а България, кълна се, ще бъде една от тях!) няма такъв закон, според който синът да отговаря за греховете на баща си. Вие лично не сте били в потерята подир четниците на Стоил, нали? Тогава вървете си със здраве. Освен ако нямате някакъв личен грях срещу българщината…
— Не, личен грях нямам, господин офицер.
— Кара Георги?
— Кажи… Хм, заповядайте, господин капитан.
— Познаваш ли този момък? Какво знаеш за него?
— Наистина е без грях срещу българщината. Син на баща си е, ама е по̀ българин от много българи.
— Двамата бейове ли държаха властта на Козосмоде в ръцете си?
— Те. А преди това е бил баща им. А още по-преди бащата на техния баща. И така нататък, и така нататък.
— Отговорете ми, Хасан Юкселоглу. Откакто баща ви и чичо ви избягаха, кой управлява вашето село?
— Никой, ваша милост. Козосмоде е като село без кучета. Хората по навик за туй или за онуй се обръщаха към мене, пък аз ги отпращах.
— От днес Козосмоде е под руска и българска власт. Този човек познаваш ли?
— Кара Георги? Знаем се от деца, ваша милост. Играли сме и сме се били. А той пък като хайдутин при Стоил беше, когато…
— Разбрах, разбрах — прекъсна го Иван. — Ще отидете заедно в Козосмоде. И тъй като там хората те слушат, от името на руската войска ще им обявиш две неща: че Козосмоде е вече българско и че за кмет сме назначили ей този хайдутин с трапчинката на брадата.
— Не! — ужасено извика Кара Георги. — За Бога, господине, не искайте това от мене. Заповядайте ми каквото ви хрумне друго — да убия султана посред сараите му или да ви доведа вързан Сюлейман паша — ще го направя. Но да кметувам — туй, в името на всички светци, не го искайте от мене. Властта си иска чалъм. И опит. И знания. И мъдрост. Смилете се и не го искайте от мене.
— Тогава трябва да направя кмет Хасан. Нали божем той има всичкото, което изреди — чалъм, знания и прочие? Пък сам виждаш, не върви да установяваме християнска власт и да назначаваме турчин за кмет.
— Че няма да стана кмет, това се разбира от само себе си — каза младият турчин. — Но вие не казахте нищо за съдбата ми, господине.
— Свободен си, Хасане. Прави ти чест, че дойде сам да търсиш казън за себе си, но вече чу — ние не съдим синовете за престъпленията на техните бащи. Тъй че съдбата си избери сам.
— Стига да не посегнете на вярата ми, искам в Козосмоде да дочакам края на дните си.
— И ще го дочакаш — сви рамене Иван. — При това пожелавам този край да не е от най-близките. Въпросът сега е за кмет какво да правим.
— Позволявате ли ми да дам един съвет, ваша милост?
— И още как…
— Вече се разбра, че аз да бъда кмет на българското село Козосмоде не бива, а Георги не иска. Но в селото ни има един възрастен човек, когото всички — и българи, и турци — почитат. Бай Хубен Цвятков, така се казва. — Още едно утвърдително кимване на Кара Георги. — Нека бай Хубен стане кмет, аз ще съм до него, за да му дам — как беше? — опит, чалъм и знания, а Кара Георги да бъде ръката, с която бай Хубен ще управлява. Повярвайте ми, ваша милост, ако разпоредите така, всичко начаса ще си отиде на мястото.
— Какво пък, приемам — каза Иван, след като поразмисли.
— Да, ама аз не приемам — инатчийски се обади Кара Георги. — Аз съм тръгнал да се бия за свободата на милото ми отечество, не да кметувам или да помагам на кмета в мирното и кротко Козосмоде.
Иван Силдаров смръщи вежди — това вече беше капитанът от руската армия, а не дружелюбният българин, които разговаряше по човешки с младия турчин.
— Рядовой509 Колтуков, вие знаете ли какво е заповед? Да? Тогава от името на руското командуване ви заповядвам веднага да тръгнете с Хасан Юкселов към Козосмоде, да назначите Хубен Цвятков за кмет и да го подпомагате в кметуването със здрава ръка. Ясно ли е?
— Ясно е, ама…
— Когато се изпълнява заповед, няма „ама“. — Усмивката, а с нея и ироничната черта на бузата, се върнаха върху лицето на капитана. — А сега, сбогом, господа управници на Козосмоде…
Кара Георги се подчини уж мълчаливо, но, излизайки, промърмори достатъчно високо, за да бъде чут: