Около огъня на Кузман се бяха насъбрали само мъже. Някои пушеха настрана, други бъбреха на малки групички. Добри Чинтулов поздрави, натъпка едно котле със сняг и го мушна в жаравата, в която къкреха и други разни гозбици.
— Чухте ли? — рече някой. — Гръмна се, ама ще е някъде далече.
Само двама-трима бяха чули гърмежа. Между тях и Кузман:
— Беше топ — каза с тон на познавач. — Наистина не е наблизо, чак към Джендемите ще е по Ичеренския път, ако не и по-далеч.
Мина толкова време, колкото бе нужно да се стопи снегът в котлето и Чинтулов да сложи щипка чай за запарване във водата, когато изведнъж изтрещя толкова силен гръм, който разлюля и краката под нозете им. Мъжете се спогледаха объркани. Някои изтичаха при домочадията си из пещерите и хралупите наоколо, за да ги успокоят. Други свалиха калпаци и се закръстиха — така се кръсти човек пред лицето на небесните стихии. Кузман отново пое нещата в стоте си ръце:
— Изчакайте ме тук — полупредложи, полузаповяда. — Ще изтичам до горе и ще огледам околността.
Този човек не се шегуваше: каза „ще изтичам“ и наистина затича като дива коза по баира. Михаил Икономов се поколеба, но остана — каза си, че долу, на долапа, са и тъстът Боян, и Стефан, и Юмер ефенди, те ще успокоят жените. А той пък ще занесе повече новини, ако изобщо Кузман-Със-Стоте-Ръце успееше да разбере нещо за необичайния взрив. Почака и дори пи чай, като двамата с Чинтулов сърбаха поред направо от котлето. След половин-един час Кузман се върна и каза свъсено:
— Гаджалите са запалили хубавия наш Сливен, от баира там се вижда. Сливен ми се видя като едно голямо пожарище.
— О, пресвети Боже! — проплака някой. — Цял живот да се трепеш, да струпаш някакъв имотец и…
— Стига си се циврил! — изхока го друг. — Сливен да не е построен от чалмалиите? Ние с български ръце сме го строили. И ако се наложи, пак ще го построим, даже по-хубав от предишния.
Михаил Икономов отиде на долапа да занесе нерадостните новини, после се върна пак при огъня на Кузман. А надвечер се намери един по-млад човек, който се нае да слезе до града и да види сам какви поразии са извършили поганците. Забави се дълго, навярно бе минало полунощ, когато се появи отново. Кузмановата вест хем се потвърди, хем се оказа по-малко страшна. Работата била такава. Когато гръмнал топът, турските шайки, които още шетали и грабели из града, решили, че Московецът вече е над самия град (по-късно се разбрало, че не било точно тъй: всъщност гръмнало едно турско оръдие, което се бушандисало — ще рече, изтървало по нанадолнището, — докато преваляло Балкана по Ичеренския път) и „духнали“ надолу през Ямбол към Одрин. А преди да изоставят града, решили и извършили последните си поразии — запалили Клуцохорското училище, разтрошили всичките апарати на пощата, а накрая дали огън и на „джепхането“.512 Хиляди оки барут, патрони и гранати гръмнали едновременно, та именно този гърмеж разлюлял Стара планина, а пламъците му се видели чак до небето.513 Но иначе, слава Богу, градът не бил чак толкова поразен, приблизително бил на онзи хал, на който го оставили.
— Пък иначе всяко зло за добро — завърши разказа си младият разузнавач. — Сега през Сливен се стичат в бяг безброй малки и големи банди башибозук и качаци, които до днес са бастисвали мирните села навред между Стара река и Нейково. Тъй че едното зло ни отървава от другото. И вече бай Кузман ще може да кладе огън и с пушек — няма да има кой да го види…514
— Няма как, тази вест трябва да се полее — разпери ръце Кузман-Със-Стоте-Ръце. — Ще видите, че бай ви Кузман има нещичко не само за черен, но и за бял ден…
Той отиде някъде настрана в тъмнината и се върна с една бъклица. По начина, по който пръв сръбна от нея, се разбра, че е ракия. Бъклицата тръгна от ръка на ръка по мъжете, образували в този среднощен час кръг около огъня. Но не стигна далече. Подадоха я на един старец, който зиморничаво потреперваше под ямурлука и гуглата си, надяната върху калпака; доколкото изобщо се виждаше нещо от него, той се стори на Михаил Икономов като излязъл направо от Библията.
512
Джепхането — големият склад за боеприпаси — се е намирало приблизително около сегашната междуградска автобусна гара; по онова време е било малко извън чертите на града.
513
За „бозгуна“, както и за взривяването на „Джепхането“ има сравнително богата литература — спомени на съвременници и историографски изследвания. Те всички го описват като отделно отмъстително деяние на турците при напущането на хубавия и богат Сливен. За това, че подпалването е било в резултат на уплаха поради изгърмяването на едно оръдие в Балкана, научихме по семейно предание от кореняка-сливенец д-р Николай Сяров, който някога е имал щастливото хрумване да запише спомените на своята баба. В писмо до автора от 21 февруари 1987 г. (за което му изказваме сърдечна благодарност) д-р Сяров съобщава част от тези спомени, от които последователността на събитията се очертава така: в планината изгърмява един „бушандисан“ (изтърван, изпуснат) топ; турците в Сливен — между тях и редовна войска с офицери — помислят, че са обстрелвани от проникнали през Балкана руски войски; обхванати от паника, те веднага побягват, но преди това запалват „джепхането“, за да не попаднат боеприпасите в ръцете на русите. Тъй като в тази схема има повече логика (ако не е била предизвикана паника от нещо, турците вероятно биха направили опит да спасят огромното количество бойно снаряжение), ние я възприехме, въпреки че никъде другаде не се споменава за самотния оръдеен гърмеж в планината.
514
За бягството на скитащите из Балкана турски разбойнически шайки срв. Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 320.