С бъклицата в ръка дядото отиде до онзи младеж, който се бе престрашил да слезе сред пожарищата и взривовете на Сливен.
— А Дядо Иван? — попита го. — Няма ли вест от Дядо Иван? Не ще ли чуем наистина и неговия топ?
Момъкът заби поглед в земята. Изглеждаше така, сякаш той и само той бе виновен за стратегическите планове на Русия.
— Нищо не се чува, дядо. Изглежда, братушките не са наблизо. Пердашат гаджалите, ама далече, далече от тука. Чак за София се споменава…
— Е, тогаз пийте вие, мъже — каза с въздишка старецът. — Аз помня времето, когато Дядо Иван обеща, че ще дойде и по нашите места да донесе свободата. Изпълни ли си думата, тогаз ми дайте бъклицата…
Той понечи да я подаде нататък по редицата, но нещо се бе прекършило в мъжете, та никой не посегна да я поеме. Помая се така старият човек, пък отиде и я остави в краката на Кузман-Със-Стоте-Ръце.
Отново притиснати от безнадежността на „бозгуна“, някои си тръгнаха.
Тръгна си и Михаил Икономов. Отиваше при своите в долапа на Бяно Абаджи, за да разкаже новините от техния Сливен. Знаеше, че няма да ги развесели. Но веселил ли се е някой под слънцето, докато е вървял по тръните на своята Голгота?
12.
— Диспозиция за четвърти януари хиляда осемстотин седемдесет и осма година… — диктуваше Кардашевски, докато крачеше на дългите си крака от ъгъл до ъгъл в стаичката, която бе провъзгласил за свой щаб в село Бинкос.
— Дис-по-зи-ци-я за че-твър-ти я-ну-а-ри… — повтаряше си под носа щабният ротмистър Слюсарьов, докато дращеше усилено под светлината на две лоени свещи.
И двамата не подозираха, нито пък някога щяха да разберат, че вписваха една дата, утрешната, която за дълги десетилетия щеше да остане паметна за града под Сините камъни и за неговите жители.515 Защото рядко биват дни, които да донесат светлина след една нощ, продължила цели пет столетия…
Когато дивизионът пристигна в Бинкос, казашкият полк на Бакланов вече го чакаше там — събитията около Твърдица бяха забавили драгуните. След неизбежната размяна на информация и след обсъждане на подробностите с капитан Силдаров решението на майор Кардашевски за следния ден изглеждаше така: атаката на Сливен и евентуалния сблъсък с ариергардните турски части (опитът от Твърдица вече си казваше думата) той запазваше за себе си и своите драгуни, докато на казаците възлагаше да избиколят града от юг и да прочистят набързо района около Лъджите, Бършен и Краставо поле (двамата с Бакланов щяха да припаднат от смях, когато Силдаров им преведе значението на последното име) от възможните башибозушки шайки, скитащи за плячка, и да продължат към Ямбол, както беше заповедта на генерал Радецки.
— Всичко ще бъде изпълнено, господин майор — кимна полковник Бакланов. После изостави служебния тон: — Сега, ако нямате нищо против, ще отида в квартирата, определена за мене, да си поопъна кокалите след днешната езда. Но преди това една молба…
— Молба ли? Стига да е във възможностите ми да я изпълня, няма да ви откажа нищо, господин полковник.
— Сбърках, трябваше да кажа по-скоро ходатайство. Нали ви е известно, че началник-щабът на 24-ти полк пожела да дойде с моите казаци? Ходатайството е за него, господин майор. Подполковник Корзухин има някакви лични причини да отиде в Сливен, а при вашата диспозиция това ще бъде невъзможно, ако остане при мене.
— Разбрах и не възразявам. Изпратете ми го, господин полковник. Утре, ако ни закриля Всевишният, ще влезем заедно с него в Сливен.
Подполковникът се яви точно когато Кардашевски и Силдаров вечеряха. Тъй като майорът отдавна познаваше Корзухин, веднага му спести всичките задължителни церемонии по представяне и прочие:
— Заповядайте, Василий Романович, заповядайте, споделете трапезата и виното ни. И без това нашият стопанин бе толкова натъжен, че не му осигурих като гости цялото офицерство на дивизиона.
Беше вярно. Както навсякъде от Свищов дотук също и в Бинкос хората се надпреварваха да оказват всяко възможно гостоприемство на „братушките“ — нямаше по-голяма беда за българина, ако къщата му е останала без гост-руснак.
Подполковникът остави фуражката си и приседна до тях, но не посегна веднага към гозбите и виното.
— Истина ли е, Леонид Иванович, че при вас има българин от Сливен, който утре ще ви служи за проводник до града?
— Не само че е истина, но ето го цял-целеничък пред вас, приятелю.