— В униформа на капитан?
— Той действително е капитан от армията на Негово императорско величество. Сражавал се е за нас и край Севастопол, и в Кавказ, а после е преминал под разпорежданията на полковник Артамонов.
Корзухин се обърна към българина:
— Много ми е приятно… Може би познавате не само пътя към Сливен, но и някои сливенци, господин капитан?
— Не може да бъде другояче — на великолепен руски език отговори Иван Силдаров, — щом съм родом от този град. Е, наистина отсъствувах от него повече от двадесет години, но в последната година и половина възстанових много от някогашните си познанства.
— Да знаете случайно дома на семейство Силдарови?
Иван изпусна вилицата.
— На кое семейство? На кое семейство?…
— Силдарови. И по-точно — на Бяно Георгиевич Силдаров.
— Свети Боже! — изпъшка изумено Кардашевски и белегът на лицето му отново заприлича на въпросителна. — Ами че Силдаров е пред вас, Василий Романович!…
— Василий Романович? — слисано повтори Иван. — Да не сте синът на Роман Алексеевич Корзухин? Боже мой, та вашите имена се споменават у дома наред със светците от календара, господин подполковник!
— Тогава вие сте…?
— Иван Бянович. Зная ви само по име… както впрочем и вашия баща. Защото когато сте идвали тук през петдесет и трета, аз като доброволец марширувах от Москва към Севастопол. — Той се поколеба. — Но сигурно не сте същият Василий Корзухин, който е отишъл при баща ми в планината?
— Защо мислите така?
— Простете откровеността ми, но… защото сте само подполковник, господине. Онзи младши офицер от петдесет и трета би трябвало да бъде поне с една-две генералски звезди на пагона.
— Причината е в миналото на баща ми. Научиха, че е декабрист. В нашето министерство не забравят такива неща, Иван Бянович. И макар че баща ми не е вече между живите…
— Починал е?
— Да, представи се516 преди девет години.
Българинът се прекръсти.
— Ще бъде тежък удар за баща ми. Но утехата пък ще бъде от това, че подир толкова години отново ще срещне вас, Василий Романович. Но ние вероятно дължим известни обяснения на нашия стопанин…
Леонид Иванович Кардашевски отметна русия си перчем, който бе се свлякъл върху челото с белега:
— Говорете си, говорете си, господа — каза майорът с променен глас. — Но трябва да ви предупредя, че по никакъв начин не ще успеете да ме изненадате. Дори да ми кажете, че сте братя, които като в приказките са били разделени от зла сила още в люлката. Или ако единият е дошъл от Луната, а другият от Марс. Невъзможно е да ме изненадате, разбирате ли? Вече имам доста опит в тази война…
— Не, не сме братя — засмя се насреща му Корзухин. — Още по-малко сме от Марс… Работата е далеч по-проста.
— А, защо?! — шеговито му възрази Иван Силдаров. — Тъй като бащите ни са побратими, ние се оказваме нещо като братовчеди…
— Ето, виждате ли! — изпъшка Кардашевски. — Оставям ви да си приказвате, господа. На мен повече нито ми се слуша, нито ми се яде. Казано накратко, убихте ми апетита и отивам да си легна. Но не прекалявайте с приказките, господа. Имам нужда утре капитан Силдаров да е свеж като люляк през май…
… И капитан Силдаров беше свеж, и качествата му на проводник — превъзходни517, но въпреки това дивизионът се забави. И не защото — като в Твърдица — имаше да преодолява укрепени турски части, а поради затруднения от самата природа: Тунджа бе придошла, та драгуните трудно намериха брод, на места по пътя имаше а натрупани преспи, другаде пък бе заледено и конете губеха равновесие… Тъй или иначе отдавна бе преминало пладне, когато изкачиха една обла височина (българинът я нарече със странното име „Джан-Куртаран“) и проводникът дръпна юздите на коня си и посочи с ръка:
— Сливен!…
Драгуните от двата ескадрона се струпаха около него и майор Кардашевски. Мнозина зацъкаха с език: отдавна не бяха виждали такъв голям и целия варосан в бяло град, а високо над него — скали със цвят на избеляла от слънцето и ветровете синя униформа.
Майор Кардашевски не си позволи да се отдава на съзерцания. Той се разпореди за бойния ред, изпрати разезди напред и встрани и повтори жеста и думата на българина:
— Към Сливен. Търсооом… марш!…
Предпазните мерки се оказаха излишни — никакъв враг не излезе насреща им, но и никакъв посрещач. Те сякаш не влязоха в град, а в мъртвило, което случайно имаше улици, къщи и дворове. Никаква следа от живот и тропотът на конете като че нарушаваше тишината, царяла тук от сътворението на света.
516
Изразът „представи се“ често се е употребявал през епохата вместо „почина“ или „умря“. Навярно е съкратена форма от „представи се пред Бога“.
517
Исторически факт е, че дивизионът на майор Кардашевски по пътя към Сливен е имал за проводник (т.е. човек, който познава пътя, водач — рус.) българин. Според Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 321, бележка под черта, той се е наричал Коста Карадимитров.