— Но той говори руски по-добре и от мене!?…
— Защото е получил образованието си в Русия, господин генерал. Възпитаник е на Одеската херсонска семинария.
— А защо се обръща към мене, а гледа в друга посока?
— Почти напълно сляп е. Но той няма нужда да чете, ваше превъзходителство. Думите, виждате, извират направо от сърцето му…
Думите наистина сякаш извираха направо от сърцето на учителя:
— Населението на нашия град почти половин век очаква този радостен и тържествен за него ден: още са живи старците, от паметта на които не се е изличил обетът, даден им през 1829 година от предводителя на руската армия — Дибич Забалкански, обет, че православна Русия след освобождението на Молдова и Сърбия в бъдеще ще смята за свой свещен дълг и освобождението на останалите християнски народи на Балканския полуостров.
Генерал Безяев съвсем не можеше да се нарече сантиментален човек — тридесетте години, прекарани под знамената, бяха загрубили душата му. Сега обаче, докато слушаше развълнуваното слово на българския учител, нещо засмъдя в очите му, а бръснатата му брадичка затрептя между добре разресаните къдрави бакенбарди.
Докато се преборваше с разчувствуването, генералът пропусна част от словото на господина Чинтулова. А то продължаваше да се лее още по-топло и още по-вълнуващо:
— … Виждайки в това събитие неизповедимата съдба на Провидението, ние по примера на нашите прадеди славяните излизаме с хляб и сол за посрещане на христолюбивото и победоносно войнство на нашия великодушен избавител. — И учителят се провикна, вдигайки ръка над главата си: — Елате, елате, дългоочаквани и скъпи гости, пристъпете със смели стъпки към нашия град. Неговото население, измъчено от тежките страдания, със сълзи на очи ви очаква с разтворени обятия. Утешете го със своето присъствие! Излекувайте неговите пресни и димящи още рани с целителния балсам на…
Генерал Безяев отново загуби нишката на приветствената реч. Имаше в нея и „сърдечна радост“, и „да живее“ и за императора, и за главнокомандуващия княз Николай, и за пълководците и „победоносното войнство“, имаше и неизбежното „Ура!“520, подето едногласно от освободители и освободени, но той, разтърсен до дълбочината на душата си, не чу почти нищо. Погледна през рамо. Също и повечето от офицерите и солдатите на Петрозаводския полк, преминали през толкова кръв и страдания, подсмърчаха и бършеха сълзите, които се стичаха по лицата им. Поиска да каже нещо в отговор, но се отказа; уплаши се, че той, уж един от „храбрите пълководци“, за които бе говорил учителят, няма да издържи и ще се разридае като ученичка. Задоволи се да стисне ръката на слепия оратор, после да хапне хляб и сол, поднесени му от двама достопочтени старци, и се отправи към набързо скованата триумфална арка. Вече приближи, когато нещо в нея го порази, та той отново прибягна до помощта на своя адютант-преводач:
— Тази греда там не ви ли се струва, хм, малко не на място, господин капитан?
— Трябва да го кажете на баща ми, ваше превъзходителство.
— На баща ви?
— Именно той настоя тя да намери място на арката.
— Защо?
— Защото неговият баща е бил обесен от турците на тази греда, господин генерал, гредата на портата на собствената му къща. А на нея е приковано и пиринчено лъвче. То пък е красяло калпака на брат ми, загинал на връх Бузлуджа преди десет години в бой с турците.
— О-о-о, Господи!… — проточи Безяев и цялата кръв се оттегли от светлото му лице, а по уралски пълните устни заприличаха на тънка цепка. — Но това… това не е греда, капитан Силдаров… Това е… това е символ… — И внезапно решил нещо, генералът се извърна и извика на петрозаводци: — Пооолк, мирно!… Храбри руски солдати, пред вас е един величествен паметник на българското родолюбие и българската непримиримост към робството. Той ще ви покаже, че българите не получават даром свободата си и са ни призовали за братска помощ не с думи, а с кръвта си. Пооолк, на колене!… Шапкиии долу!…
Солдатите естествено не разбраха много добре смисъла на това слово, но коленичиха. Коленичи и генерал Безяев. А когато се изправи, той поиска коня си, метна се на седлото му и с бавна стъпка го поведе към отвора на арката. Там дръпна поводите, изправи се на стремената, прекръсти се благоговейно и целуна — ще речеш същинска икона! — потъмнялото дърво на гредата. Щом премина оттатък, към него се спуснаха жени и млади девойки и отрупаха с цветя и лаврови клонки него и коня му. Същото се случи след това и с всеки един от полка, до последния войник.
520
Към речта на Добри Чинтулов при посрещането на освободителните руски войски е било проявено голямо внимание още от съвременниците и очевидците. Тя е публикувана за пръв път от Илия Р. Блъсков в сборника „Лиляка“, 1884 г. така, както му е била продиктувана на руски от самия Чинтулов. На читателя, който проявява по-специален интерес към нея, ще препоръчаме да я намери на осъвременен руски език в: Добри Чинтулов. Стани, стани…, стр. 60.