… И в този миг Земята и небето се разтърсиха от ликуващия възглас на множество гърла. Бяно намери сили да поизвърне наляво глава. И видя — гредите бяха отпуснали смъртоносната си хватка, разбушуваната река преметна няколко пъти безчувственото тяло на злополучния момък, а малко по-надолу по течението онзи, непознатият с алафрангата дрехи, нагазил до гърди в ледената вода, го пое, олюля се от тласъка, но се удържа и с живия си товар в ръце бавно-бавно запристъпя към брега. При тази гледка също и на Бяно му се дощя да се разкрещи от радост, но здравият му разум и многолетният опит отново го отрезвиха — даде си сметка, че не можеше, не биваше да отпусне как да е кама̀рата над гърба си. Той се постара да се снижи също — или почти също — така полека, както се бе изправял, докато усети тежестта върху него да отслабва и изобщо да изчезва. Едва тогава шумно изпусна дъх (без да го съзнава, той през цялото време на борбата не бе дишал) и също задвижи вкочанените си крака към сушата.
А подир минута попадна в такъв въртоп, пред който бледнееше и пороят на Куруча — стотици ръце се протягаха към него, търсеха десницата му или само да се докоснат до него, името му, примесено с победни и възторжени крясъци, кънтеше на възбог чак до Чаталка и Българка…
— Помогнете на момчето — опита се да надмогне шума Бяно Абаджи. — Нека го разтрият с…
Не можа да продължи. Панайот Минков, секретарят на общината, метна на плещите му джубето, а после и собственото си палто, поразтърка го, сетне каза настойчиво:
— Оставете, господин Силдаров, има кой да се погрижи нататък за младия Стефан. Сега трябва да помислите за себе си. Да ви отведа ли до вас?
Бяно си помисли за дома си, спомни си стаите, нестоплени нито от огън, нито от човешки дъх, и кимна отрицателно:
— Не, не в къщи, у дъщеря ми Руска — тя по̀ ще съумее… Пък иначе наистина няма да откажа помощта ти, Панайоте — почти не чувствувам краката си, знаеш…
2.
Съпроводени на прилично разстояние от продължаващи да ликуват възрастни и деца, двамата с Панайот Минков пресякоха Машатлъка и извървяха половината от широката Хаврика джаде4 и се озоваха пред дома на Руска Кутьо Ганчева. Макар и да му тракаха зъбите от студ, Бяно намери сили да се усмихне — горе на портата зърна закована петльова глава, а на прага бе разляна малко от кръвта на птицата. „Ех, майко, майко, ти, настрадала се българска майко! — със смес от умиление и жалост помисли старият човек. — Нали и ти имаш мъжки рожби, не си забравила да направиш ихтима̀!…“5. Похлопаха. Руска им отвори толкова бързо, сякаш през цялата сутрин ги бе очаквала. Като видя „каяфета“ на баща си, прибледня и плесна с ръце:
— Божичко!… Какво ти се е случило, тате?
— А, нищо, нищо — насили се да се усмихне той в отговор. — Реших да се поизкъпя…
Но Панайот Минков отново го прекъсна:
— Не го слушай, како Руске. Баща ти днес извърши такъв подвиг, който сливналии ще си спомнят дорде има град под Сините камъни. — Идеше му да опише случката, ала разумът му надделя: — Хайде, ще има време да го научиш. Ама първом се погрижи за юнака, зер иначе ще остане юначеството без юнак…
… Един час по-късно Бяно седеше на трикрако скемле до огъня, блажено оставяше топлината да разлива живот по жилите му и се подсмихваше на дрехите си, прострени да съхнат наоколо. В този изминал час близките му добре се бяха потрудили да изгонят простудата, преди още тя да е смогнала да завладее снагата му. Димитър, внукът, го разтри с ракия до червено, а Руска го накара да стои с крака в почти вряща вода, сетне го налага с лапѝ от хардал6, а накрая го накара да облече един кат дрехи на покойния му зет Кутьо, докато изсъхнат неговите собствени. Бяно уж се съпротивляваше, уж мърмореше: „Ама няма нужда“ и „Не съм аз писано яйце, че…“, но всъщност беше поласкан и благодарен — вече десетина години, откакто Господ прибра жена му Яна, комай не беше видял и изпитал толкоз внимание и загриженост.
4
Машатлъка, Йеди сокак азъ̀ („Лице на седем улици“) или още Сахат мегдан („Площадът на часовника“) през възрожденската епоха се е наричал централният площад на Сливен; „Хаврика джаде“ („Фабричната улица“) по създадената от Добри Желязков текстилна фабрика в горния й край, е днешната улица „Великокняжевска“.
5
Този странен обичай, в Сливен и Сливенско познат като „ихтима̀“, начесто се спазва и до днес. Ето как в писмо до автора бе обяснен той от Мария Байчева, интелигентна и образована жена, читалищна библиотекарка в с. Градец, община Котел (за което авторът й изразява искрената си благодарност), която също поддържа традицията да се прави „ихтима̀“: „На 1 срещу 2 февруари (празникът се казва Ихтима, но не мога да кажа как е записан в църковните календарчета) пред пътната врата коли петел онова семейство, което има момче. С отрязаната глава се рисува кръст върху вратата и кръвта се оставя така. На другия ден — 2 февруари — петелът се сготвя, без да се отделя нещо за супа (понеже е наречен за курбан). От яденето, за здравето на момчето, се подава на близки и познати. Доколкото съм чувала, смисълът на всичко това е в следното: през турското робство, когато турците са ходели по къщите да събират момчета, хората са измислили да заколят петел и турците да съдят по кръвта, че други преди тях са минали.“
Същият обичай под различни имена и в различни варианти, но със същия вътрешен смисъл, е познат и на още много места в България. Например във Варненско той се нарича „Петльовден“; Велико Боев (Родов корен, в-к Народно дело, 27. 9. 1985) го тълкува така: „Легендата говори, че по време на робството, когато е започвала жестоката акция по събирането на еничарската войска, родителите колели петли и с кръвта им опръсквали портите и дворовете си, та когато агаряните минат покрай тях, да мислят, че тук вече децата са изклани и да не се отбиват.“.
6
Хардал — другото име на синапа. Растение, често употребявано в народната медицина при простуди.