— Колагеле, Бяно Абаджи. Що, спори ли занаятът, спори ли?
— Боже, Левски! — премаля старият долапчия. — Родната ти майка не би те познала в този каяфет, човече…
Другият се засмя, докато стискаше десницата му. Имаше ясен и звънлив смях — ще речеш, чанове, лети със сребро, огласят планината.
— По-важното е зъркелите на господа чалмалиите да останат слепи за мене, дядо Бяно. — Гостът се засмя повторно. — А ти приготви ли мюждето?
— Вече няма да се хвана на твоята въдица — отговори на смеха му със смях Бяно, докато го водеше към долапа. — Пак си видял Златина, а?
— Ядец, не позна. Само че да седнем, едва тогаз ще ти предам това „много здраве“, което ти нося. — И по-късно: — Много здраве, синовна преданост и всички възможни добропожелания от някой си… Иван Силдаров.
Бяно Абаджи зяпна изумено и лулата се изтъркаля в скута му.
— Ако е истина, целия долап ти давам като мюжде — каза и не позна собствения си глас. — Но ако не е истина, ще река, че тази бе една много зла шега, сине.
— Само безумец или хаирсъзин може да се погаври с бащината обич, дядо Бяно. Кълна се в майка си, няма и месец, когато с Иван седяхме пак тъй коляно до коляно и си хортувахме за тебе.
— В Русия ли си бил, Василе? — предпазливо попита долапчията.
— Друмът ми нивга не ме е отвеждал там. С челеби Иван Силдаров си пихме кафето в Цариградската му кантора.
— Иван и кантора? В Цариград? — напълно се обърка старецът.
— Установил се е търговец там. Ама каква търговия върти — тъй и не разбрах. Пък иначе „тежко го дава“, както е по сливенски: двама служители и един гавазин, пайтон с меки яйове го чака пред вратата, ден през ден е в Портата при везирите или в сераскирлика.
Бяно Абаджи дълго мълча и се почесва по тила преди да произнесе полугласно:
— Иван и търговия!… Туй пък е последното, което можех да помисля…
Левски се изкиска в отговор:
— Като търговец той ми се види според турската: „Коркак базиргян — не кяр, не зарар“62. И където спечели едно, две ще изтърве.
— Ще рече — живо подобие на дядо си — каза Бяно и веднага се пресече: сети се, че нямаше как Иван да се е метнал на Георги Силдаря. — Тогаз как свързва двата края? — попита.
— Мога да ти кажа само онова, което подозирам, дядо Бяно. Ти помниш, с Иван бяхме под байрака на Панайот войвода, залък сме делили и гръб до гръб сме спали, ала нито той попита мене по какви дела съм поел да кръстосвам Българско, нито аз него — що за търговия е неговата. Защото никой от двамата не пожела да накара другия да си извърти душата.
— Допущаш, че се е хванал със същото като тебе?
— Същото и не съвсем същото. Миналата година по туй време от Бузлуджа проехтя глас, който събуди съвестта на цялото человечество, припомни му, че тук един християнски народ тегли под ботуша на най-дивото от всички племена. Мнозина по света си рекоха, че туй не може да продължава и че с добро или лошо Турция ще трябва да се натика назад в Азия. И ако не се надигне да стори това цялото християнство, то комай Русия няма да търпи повече. Сега, догодина или след десет години, ала не си ли отиде султанът сам в Анадола, ще трябва Дядо Иван да му посочи пътя. Пък ако е тъй, руският цар ще си направи сметката, че за него днес, догодина или след десет години непременно ще е нужно да знае каква е хавата насам, що се крои, какво оръжие се купува, сит и облечен ли е низамът и какво ли още не.
— Разбирам — каза Бяно, след като повторно запали лулата си и дълго-дълго претегля думите на госта. — Разбирам — повтори и сега отвъд думата се криеше приблизително такава мисъл: „Бог знае как се е предало, но този път наистина са с баща ми като една душа в два образа.“ И веднага прибави: „Дано поне нему Всевишният да не отреди такава печална участ…“ А гласно рече: — Но защо тогаз разправяш, че не е същото като тебе, Василе? Не сте ли се впрегнали с Иван в двата оглавника на един и същ юлар?
— Не! — внезапно се оживи Левски. — Туй е политиката на старите в Букурещ: Русия ще ни отърве, Сърбия ще ни отърве… Аз и другите като мене не бихме отказали ръка за помощ, ала и не разчитаме само на нея — от никоя страна (за) нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили.
— Не е ли опасно за него? — каза Бяно, като продължаваше да мисли за сина си. — Може да го познаят, да го уличат къде е бил през всичките тези години…