— Разумява се, че е опасно — не отрече гостът. — Ала казано е: „Оня, когото го е страх, не отива в гората.“ — После пощади бащиното сърце: — Ти обаче не забравяй, че тези, които невям са го проводили с такава мисия, също си знаят занаята и са се погрижили да намалят опасността. Те са подготвили на Иван такова животоописание, че той може за всеки ден, откакто е вън от Сливен, да докаже с по десет свидетели: тогава и тогава, да речем, учил в Халки, сетне бил търговец в Ерзерум, три години колаузин на кервани в Кюрдистан, замогнал се като собственик на кораб в Латакия… Пък външността му!… Ах, само да можеш да видиш външността му!… И помен няма от оня чернобрадия Иван от четата на Панайот Хитов. Сегашният Силдаров челеби е бръснат, с разресани като на англичанин бакенбарди и коса, за която сякаш всеки час се грижи нарочен берберин.
— И щом сме, тъй да се рече, и двамата под турско небе, пък и не е променил името си, защо не е дошъл да повиди баща си?
— Защото е умен — беше неочакваният отговор. — Умен е и се бои при внезапна среща да не изпуснеш нещо, което хем да го прати на бесилката, хем да провали задачата му. Виж, съвсем друго ще е, ако ти малко по малко пуснеш дума, че — така и така — Иван се е установил тежък търговец в Цариград и прочие. Туй ще бъде като чадър над главата му, когато дойде да те навести.
Тежка въздишка, последвана от ново продължително мълчание.
— Боли ли, дядо Бяно?
Старият човек сви рамене:
— Никога не съм имал нещастието да живея безметежно. — И после: — Преди малко спомена „старите в Букурещ“. Какво означеше туй, сине?
— Хората от Добродетелната дружина, знаеш за нея. Така им викаме още, „старите“. Умни хора и наспроти парите си родолюбци, ала късогледи — забравили са поговорката: „Помогни си сам, че и Бог да ти помогне.“ И чакат ли, чакат руският цар да ни поднесе свободата на тепсийка…
— Още ли нямат единство в Букурещ? Там поне не ги заплашва ятаганът.
— Със „старите“ не са съгласни „младите“. Тяхно пък е Българското общество — следовниците на Раковски, революционерите от бившия Таен Централен комитет, оцелелите бойци от четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Хаджията.
— Ти си от тях, нали?
— От тях. И не защото съм от оцелелите четници, а понеже вярвам, че за свободата си трябва да разчитаме само на собствените си ръце. Не съм изпокаран с никого от „старите“, но не споделям тяхното верую. Те… — Левски щеше да продължи, но трепна, заслуша се, сетне сложи пръст на устните: — Шшшт! Таню ме известява, че идат непознати.
Сега чу и Бяно — отнякъде се носеше натрапливо стържене на дървесна жаба. Той се понадигна без бързане:
— Остани тук — каза. — И свали ръка от пояса, не ми се вярва да се стигне до пищови. Аз ще изляза, ще разбера…
Наистина се оказа напразна тревога — бяха козари от планината, които Бяно познаваше по лице. Поздравиха го с уважение и продължиха надолу към града. Старият човек влезе отново в долапа и седна на предишното си място.
— А в Българско, Василе? Как е в Българско? Променило ли се е нещо от първото ти обхождане до днес?
— Нищичко. И онуй, което през февруари беше само впечатление, сега се превърна в убеждение: ако искаме от хиляда стръка да направим нива…
— Аха, запомнил си — усмихна се Бяно Абаджи.
Левски потвърди с кимване на глава и продължи:
— … трябва много, много работа. И време! Трудно се изправя на крака народ, който пет века е бил принуден да стои на колене. Ще има и жертви. Има ги вече. Например чу ли се по вас за Георги Миркович? Не? Доктор Миркович е осъден на вечно заточение. Хванал се на една много тънка игра: уж шпионин на турците, пък всъщност шпионирал тях в полза на нашите в Букурещ. Дори парите, които му давали за купуване на продажници, провождал във Влашко, за да се превърнат в пушки и джепане. И така години. Но амуджите най-сетне го усетили и…63 Хвала и чест на брат му. Когато пратих човек да го извести, Русчо Миркович само се прекръстил и рекъл нещо такова: плаща се дори за хляба, че за свободата ли няма да се плаща?
— Разбирам, ти вече си пошетал из Сливен. Защо не ме известихте да ви предоставя херодаята?
— Изобщо не правих сбирка. Видях се поотделно с приятелите, разпитах ги, напътих ги за по-нататък, нищо повече.
— И как ти се сториха? И тук ли е като по другата България?
— Нали сте все от войводско коляно, сливенци са на обратната крайност. Настояват тозчас да се вдигнем, байраци да побием на Сините камъни… Думам им: бързата работа излиза ялова. Но слуша ли те някой? Едва ли не ме обвиняват в отстъпничество, във връщане назад.