— Не са прави. Крачката назад понякога е начало на засилване напред.
Левски го изгледа продължително.
— Също и това слово ще запомня, дядо Бяно. В щастлив час съм решил да се облегна на твоята житейска мъдрост.
Старият човек не обърна внимание на похвалата.
— Каза, трябва много работа. Как я виждаш тази работа, Василе?
— Първо да се стегне емиграцията във Влашко и Сърбия. Ти вярно отсъди одеве: щом те, дето не живеят с ятаган на врата, нямат организация и ред, какво ще искаме от… После трябва да се осее Българско с комитети, комитетите пък да разпрострат пипала до сетния колибарин в Балкана! И ред! Ред и дисциплина! Като във войска, само че народна: ще се вслушваме в съвета и на последния солдат, ала да се знае кой може да заповядва и кой следва да изпълнява. От едно място трябва да се свири, а всички други да играят, пък песента ни е пред очите ни (т.е. известна), комуто се харесва, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо (да постигнем) и по-пусто става.
— Това пък за свиренето и играенето аз ще запомня от тебе. Ще останеш ли по тези места, сине?
— Не, вече съм на път. Трябваше още до пладне да преваля билото на Стара планина, но не можех да не се отбия при тебе. Да ти предам хабера от Иван Силдаров челеби, да поискам съвета ти…
— И за двете благодаря: за уважението, пък за Иван!… — Бяно махна с ръка; жестът навярно означаваше: това, което ми донесе с хабера, не се изказва с думи. — Ще се подкрепиш ли като за път? Например да хапнем, каквото дал Господ.
— Не искам да се бавя. Нося си малко хляб и маслинки, те ще ми стигнат.
— Мога ли с нещо друго да съм ти в помощ?
— Даже с две неща. Да ми позволиш да се пременя тук. Във вързопа на мулето имам един кат северняшки дрехи. Дотук как да е с родопските, ама нататък ще бие на очи.
Вместо отговор стопанинът отиде и донесе вързопа от самара на мулето, което кротко пасеше около сергията.
— Спомена, че и друго е в силите ми да сторя за тебе?
— Ще съм ти благодарен за парче чисто платно. По-добре ленено, като за превръзка.
— За превръзка? — стрелна го умният поглед на стареца.
— Рана от ланшна операция — с пресилено безразличие обясни Дякона. — Не иска да се затвори, проклетата!64
— Ще излезе, битолчанинът Никола Рангелов зимъс е нагазил в реката с още незараснала рана в корема, а? Аферим, бе! Голям акъллия бил оня, на когото цял народ се надее за свободата си…
Двамата се изсмяха шумно. После Бяно Абаджи се зарови в ракличката си за платно.
А половин час по-късно те вече се сбогуваха при вратнята на долапа. Ако не беше присъствувал на пременяването му, Бяно можеше да се закълне, че този човек, когото изпращаше, нямаше нищо общо с родопчанина, който бе дошъл по-рано сутринта.
— Благодаря ти, че ме споходи, сине. — Гласът на стареца издайнически потреперваше. — Не само за вестта от Иван ти благодаря. В тебе има нещо… сам не мога да го назова, какво е. Но колчем се поразговоря с тебе, в душата ми все остава някаква светла диря. Нека Всевишният те пази в тежкия ти път!
— Аз пък много ти се възхищавам, дядо Бяно — каза Левски, след като докосна с устни коравата му десница. — Защото ти си стар, ала за тебе времето на дързостта не е минало…
И с тези думи смушка мулето нагоре по пътеката.
2.
Още не беше се събудил напълно, а се усмихна блажено — не толкова умът, а тялото му си спомни всичките сладострастни изобретения, с които тази дребна на ръст жена, ала иначе истинска дяволица Ергюл бе запълнила вечерта му, та Хайдар бе усетил в себе си и плътската жажда, и ненаситната издръжливост на младежките си години. Навярно нечии очи бяха дебнали за пробуждането му, защото до слуха му долетя нежен припев на саз, а един нежен глас тихо и сластно занарежда песен:
Без да повдига клепачи, той позна — свиреше Каймет, а пееше Ренгинар. Разкърши рамене и се протегна доволно; не беше това порив за прегръдка, но върху ръката му се разпиля дъхтяща на гюл коса, а едно топло и кадифено-меко тяло се долепи до неговото.
64
Автентично. През март 1868 г. Левски е претърпял в Белград сериозна коремна операция, раната от която дълго не е заздравявала. Верният му сподвижник Христо Иванов Големия в своите „Спомени“ (С., ОФ, 1984, стр. 114) свидетелствува: „В. Л(евски) беше в легията в Белград и лежа от стомахна болест и в голяма опасност, че излезе на частна къща и го разпраха и се излекува, след като носи раната 1 година незатворена.“ Според други сведения раната се е „затворила“ едва в 1872 г. Във всички случаи при първата си обиколка по българските земи през 1868–69 г. Дякона е бил с незаздравяла рана от претърпяна операция.
65
„Обичам, ще обичам, знай — по тебе ще умра. Няма да те дам в чужди ръце, не могат да те отнемат.
Нямам време за игра, обичам те, вярвай в това. Жертвувам душата си по тебе — не могат да те отнемат…“ (тур.).