Мехмед Хайдар отвори очи и се огледа. До него, разбира се, се притискаше лудетината Ергюл; трябва неусетно да беше ставала преди него, защото сега беше в тънка, почти прозрачна риза от златистожълта свила. А собата сякаш се изпълваше с пурпур от светлината, която се оцеждаше през червените завеси на прозорците. Беят се прозина и попита:
— Кое време е?
— Времето за любовна радост, господарю — прошепна в ухото му Ергюл, но той не остана доволен и повиши глас:
— Назифе? Чуваш ли ме, Назифе? Колко стана часът?
— Току-що отмина три66, господарю.
— Три?! Аллах, аллах, ама че… — Той измъкна ръката си изпод Ергюл и се надигна. — Я дръпнете тия пердета.
Назифе, Ренгинар и Каймет се появиха в собата и издърпаха настрана алените пердета. Септемврийското слънце не проникна, а плисна през прозорците. Беят се заоблича, подпомаган от жените си.
— Нека Шабан се приготви да ме обръсне — нареди. Шабан беше евнухът му, в задълженията на когото влизаше и берберството. — И за едно кафе поръчайте. — А иначе си говореше сам на себе си: — „Бре, бре, на думи си много чевръст, Хайдар. И колко му е да си чевръст, когато слънцето вече е почти над главата ти… Нищичко не ти е останало от онова, което беше научил като дете, приятелю. Издигна се до мютесариф, вярно, ала то е било за хайлазуване, не за работа…“
Опита се да не го покаже, но наистина се засрами от себе си. И когато Назифе му поднесе закуската (а то закуска ли беше — само блюдата с кадаифи и реванета бяха осем!), той се задоволи да изсърба едно кафе с някоя и друга курабийка и веднага пое към конака.
Когато минаваше покрай кафенето на Лютвито, агаларите, насядали там по пейките, го поздравиха с теманета, ала ги домързя да станат на крака. „Какъвто мютесарифът, такива и поданиците му — помисли Хайдар бей, докато им отговаряше разсеяно. — А българите от тъмно са край становете, в дюкяните, по лозята и бахчите. И сетне се чудим защо тях ги бие пара̀та, пък нашата е «на гол тумбак — чифте пищови». — Поговорката той си каза на български. — Сигур от тъмно и тя е с игла и конец в ръка…“
„Тя“ беше едно видение със светло лице, кестеняви очи, венец от бакърени коси около челото и две прелестни бенчици на бузата. Като се улови, че е помислил за нея, беят се изненада сам на себе си: такава нощ бе преживял, пък акълът му — в чуждото…
Също и в конака не бе по-различно отколкото при Лютвито — заптиета и кятиби сърбаха кафета или, поизпънали се кефлийски, я бяха ударили на лаф-мухабет. „А после се сърдят, подкрепял, съм бил раята — продължи да си говори Мехмед Хайдар. — Че ако не е раята да ни храни, нали ние ще прогнием от мързел или ще пукнем от глад?“ Той влезе в одаята си и за разлика от друг път, когато започваше деня с едно хубаво наргиле тютюн, сега още „в крачка“ почука по тасчето на стената — знак, че захващаше работа. Измина доста време — подчинените му не бяха свикнали на толкова усърдие и деловитост, — докато благоволи да се появи Мустафа ага, мюдюринът.
— Казвай! — пак противно на обичайното го подкани още от вратата Хайдар бей. — Какви са новините от града и санджака?
Мустафа ага заразгръща разни изписани хартии из ръцете си и заговори гъгниво и сричайки — личеше, че не си бе дал труд да се запознае с тях предварително. В общи линии бе все същото: ако се слушаше мюдюрина, можеше да се повярва, че тук всичко върви по мед и масло и даже облаче не засенчва Сливен и обширния сливенски санджак. Мютесарифът го слушаше небрежно, а мисълта му се въртеше около предишното — леността на правоверните и трудолюбието на раята.
— Какво става с новата хаврика, дето я строяли в Асеновския боаз? — попита и неочакваността на въпроса му обърка мюдюрина.
— Чувам, строежът напредвал, мютесариф ефенди.
— Чувам, чувам! — непривично се сопна Хайдар бей. — В града се вдига не курник, а хаврика, пък градоначалникът само чувал за нея… — И с изненада чу гласа си да запитва: — Тук ли е Али Байрактар?
— Одеве го зърнах в къшлата на заптиетата.
Мютесарифът се поколеба. Вярно, августовските жеги бяха превалили, ама и септемврийското слънце си го биваше. При това беше жарта по пладне, а не следобедната прохлада. После — за втори път днес — се засрами. И нареди сопнато:
— Нека се приготви да дойде с мене. Не му плащаме, за да дембелува по миндерлиците и да разправя масали за времето, когато с брат си са върлували из клисурите.
66
По турски денонощието се е измервало на два пъти по дванадесет часа, като първият час на деня е започвал с изгрев слънце, а първият час на нощта — със залеза; както се вижда, твърде непостоянни и несигурни величини. Специално за сезона, който описваме, три часът сутринта по турски отговаря приблизително на девет — девет и половина по европейски.