Не бяха масали. На времето двамата братя Топчи Ахмед и Али от Чочовен бяха доста години ни повече, ни по-малко от пладнешки разбойници, които грабеха и убиваха наред турци и българи в Стара планина. Като не можа да се справи по друг начин с тях, властта назначи Топчи Ахмед бьолюкбашия на Сливен, а брат му — негов помощник. Но преди десетина години Топчи Ахмед загина от куршума на Панайот Хитов и тогава на негово място въздигнаха брат му Али Байрактар Топчи. Бьолюкбашия стана Али, ала в душата и в табиетите си продължаваше да си е предишният кеседжия.
След половин час Хайдар бей вече излизаше от Кумлука и поемаше нагоре по пътеката. На няколко крачки зад него, накачулен с оръжия като за цяла орда, биеше крак бьолюкбашията — демек, охраняваше го. Когато Мехмед Хайдар вече смяташе, че ще изплюе душата си — заседналият живот го бе отучил да ходи, — първо се дочуха удари на тесли и мъжки гласове, а скоро след тях се появи и строежът. Той не се бе излъгал в очакванията си — тук кипеше труд и не бе нужно кой знае каква прозорливост, за да се види, че работата наистина бе подхваната още на разсъмване. Имаше до три дузини мъже; мютесарифът с изненада разпозна между тях Стефан Саръиванов и Тотю Кювлиев, сайбиите — дошли навярно да нагледат градежа, те не стояха със скръстени ръце, а, разсъблечени по ризи, помагаха в едно-друго според силите и умението си.
Щом го зърнаха, двамата първенци и богаташи се измиха набързо, нахлузиха сюртуците си и, разцъфтели в истинско или престорено доволство, забързаха насреща му. Хайдар бей се здрависа с тях и, като си посъбра малко душата, пожела да го разведат из строежа и да му обяснят кое що ще бъде. Те на драго сърце изпълниха молбата му, разходиха го и с нескрита гордост му описваха: горе ще отбият реката, тук ще се завърти келевото67, за да предаде с каиши силата на водата, хей таме ще са становете. А това оттатък ли? Готовото? Там щели да са маазите за вълна и за натъканите аби и сукно. Пък туканцък щяла да бъде канцелярията им — когато идвал мютесариф ефенди, под този покрив щял да им гостува и да си пие с тях кафето или… Слушаше ги Мехмед Хайдар и обикаляше с тях, пък две неща най-много му се набиваха в очи: че когато минаваше, работниците го поздравяваха с уважение, ала не прекъсваха работата си, и че двамата утрешни фабриканти уж много вещо обясняваха устройството на издигащата ръст фабрика, пък усещаше се, че познанията им твърде понакуцваха и издишаха по шевовете.
Малко по-настрана под клоните на една умърлушена череша имаше скована проста дълга маса с пейки от двете й страни; не беше трудно да се разбере, че край нея сутрин и обед похапваха работниците. Мютесарифът приседна там със Саръиванов и Кювлиев, отнякъде се появиха три чашки и стъкленица ракия. Пийнаха и Хайдар бей млясна с удоволствие — езикът му бе познал есирлийската. Дали строежът наистина го впечатли, или ракията някак твърде бързо се хлъзна в празния му стомах, но когато ги похвали за извършеното, той бе напълно искрен. Двамата сайбии не се заловиха да скромничат лицемерно, а точно обратното — разшириха така похвалата му, че с нея наметнаха и неговите рамене.
— Хайде де, Стефан челеби — не повярва на ушите си Мехмед Хайдар, — че откъде накъде имам и аз заслуга за вашата хаврика?
— Заслугата е на мъдрото ти управление, мютесариф ефенди. Кажи правичката: ако делеше мюсюлмани от християни и въздигаше едните, а мачкаше другите, мигар щяхме да хвърлим толкоз пара̀ в туй начинание?
— Само ако чавка ни бе изпила мозъка — допълни Кювлиев; изобщо той явно пееше втория глас в съдружието.
Нито ласкателството беше от най-сръчните, нито мютесарифът беше от глупавите, ала в този случай то хвана дикиш, както се казваше тогава; днес цялото същество на Хайдар бей се нуждаеше от някаква морална подкрепа и угодливата похвала на Саръиванов и Кювлиев изигра ролята на целебен балсам за него. „Да пукна, ако нямат право — рече си беят. — Едно е да имаш купища алтъни, друго — да ти се даде възможност да превърнеш тези алтъни в хаврика. Пък аз не само им дадох позволение, ами и ги подтикнах…“ Мехмед Хайдар удари още една ракия на гладно и настроението му съвсем заприлича на онова, с което сабахлен отвори очи. Той се изкиска:
— Какво пък, не остава, освен да ме броите за трети ортак…
Българите се спогледаха многозначително. Той улови този поглед и безпогрешно го разтълкува: в тези години, когато аллахът на всички служители — от великия везир до последния кабзамалин — беше най-обикновеният рушветчилък, двамата българи бяха помислили, че той си прави устата за част от печалбата на бъдещата фабрика. Това още повече го развесели, та побърза да разсее страховете им: