— Нямам причини да се срамя от никого в рода си — беше гордият отговор, — но ще се допитам и до баща си и може и да те послушам, мютесариф ефенди. При нас е прието, че човек прави името, а не името — човека.
(Боян дори не подозираше, че в този момент поставяше началото на нов сливенски род. Защото баща му не възрази и той започна да се нарича Боянов. И писано било тази фамилия да се запази за дълго в града под Сините камъни, а отпръски от нея се разпиляха и по-близо, и по-далече68.)
… Не след много Мехмед Хайдар се сбогува и пое надолу. Сега беше по-леко, не като да имаш стръмното отпреде си. Все още под влияние на видяното, на разговора и на ракията, той изчака Али Байрактар Топчи да се изравни с него и подхвана приблизително така:
— Нашият девлет е бил един от най-великите и най-могъщите в Европата и в света, бьолюкбаши. Не е случайно, че славните ни предци са стигали чак до Виена, а Долното море — той имаше предвид Средиземно — е било като в клещи обхванато от нас. А сега? Сега ние треперим от Московията, а разни френкгяури и ингилизи уж ни съветват за наше добро, пък на дело ни диктуват волята си. Болен девлет е нашият, Али Байрактар, и тази болест, която изпива отвътре силата ни, се нарича по купешки непредприемчивост и липса на усърдие, а по народному — най-обикновен мързел.
И той продължи надълго и нашироко все в същия дух. Като с нож разряза тялото на царщината и показа всичките й слабости — почиване върху ложе от нявгашни лаври, средновековен ред, бабаитлък, лентяйство, користолюбие и подкупничество, назадничавост. И за сравнение посочи не някакви си далечни мемлекети и миллети, а българите, раята. Тя, раята, малко по малко ги забиваше в земята по всичко — по ученост и напредък, по работливост, по дързост в начинанията („на̀, хавриката в града — също и тя е от българин създадена!“), постепенно всичко — земеделие, търговия, занаяти, изобщо пара̀та — отиваше в ръцете й, та османлиите все повече се водеха господари само по име. И когато ударят на сеч с ятаганите.
После се разприказва за онова, което трябваше да се направи, за да може Турция да застигне и Европа, че и… собствената си рая.
Беят имаше твърде смътни и неясни представи за това, необходимото, но в общи линии с верен усет „напипваше дамара“ на нещата.
А когато бяха вече пред вратата на конака, запита:
— Знаеш ли защо ти разказах всичко това, Али Байрактар?
— Аллах ми е свидетел — не, мютесариф ефенди.
— Защото знаех, че няма да разбереш нито една дума…
И без да се сбогува, Хайдар бей се запъти към одаята си.
3.
Откъм люлката се дочу плач. Майката забоде иглата в тъмносиния лъскав сатен, остави недовършената пола в панерчето до себе си и се изправи. Малкият Нойко се бе събудил и вече не на шега напомняше с рев за себе си. Тя го взе на ръце, подруса го и му наприказва куп гальовни думи, сетне го изми и му облече чиста ризка — детето се бе подмокрило в съня си. Претопли кашата от обед и нахрани децата, па ги остави да си играят върху рогозката на чардака, огряно от ласкавото есенно слънце. Не се безпокоеше за тях, макар че Нойко, наскоро проходил, шляпаше и се вреше къде ли не върху несигурните си крачета — кака му, още с непълни три годинки, вече се бе научила да го наглежда и пази, — но въпреки това извади ръкоделието си и се настани на отсрещния край, до стълбите.
Таша поработи така известно време, но, кой знае защо, чувствуваше неспокойствие. Не идваше то от децата — те продължаваха да се залисват в игра на хасъра, само дето Иринка не сполучваше да проумее защо ли аджеба братчето й не проявява никакво желание да се занимава с парцалената й кукла. Почуди се жената, многократно се попита за причината, докато най-сетне погледът й попадна в съседната градина, която още носеше името на някогашната си собственица Ганка Увичката. Там, попритулен в пожълтелите листа на голямата черница, се криеше и я наблюдаваше един мъж — именно неговия поглед бе усещала Таша върху кожата си и от него се бе смущавала. Досещаше се тя кой си бе пожертвувал хубавия Божи ден, за да наднича така през дувара й; много пъти през това лято го бе зървала да я причаква по кьошетата на улиците или да мята уж случайни погледи оттук-оттам към прозорците или чардака й. В първия момент й мина през ума да се престори, че не го е забелязала и да си продължи работата — е, ще позяпа, ще позапя, пък ще си отиде. После обаче изведнъж реши, че на това следене трябва най-сетне да се сложи край; не за възможните хорски одумки — не че Таша не даваше пет пари за тях, както се преструваше пред хората, ала те повече или по-малко бяха станали част от ежедневието й, откакто бе овдовяла преди година и половина, — колкото от жалост към момъка. Той не беше като останалите коцкари, които й подхвърляха гнуснавите си предложения или изпробваха остроумието си, колчем минаваше покрай тях, а навярно го водеше тук най-искрено чувство; може би си намираше несъществуващи поводи за надежда и сигурно не едно утро осъмваше след нощ на терзания и несбъдваеми видения. А доколкото го познаваше, той не заслужаваше нито напразните надежди, нито безсънните нощи, нито скършените младежки пориви.