Като реши това, тя повторно остави плата, иглата и напръстника, повика малката Иринка и търпеливо й занарежда:
— Слез по стълбите, моето момиче, отвори онази протка и влез в градината на баба Ганка Увичката. Там на второто дърво — ееей онова с най-гъстата шума — ще видиш на клоните един чичко. Кажи му така: „Чичо Стефане, мама Таша те кани на паничка вишнево сладко и разговорка.“ Ако не те чуе първия път, ти му го повтори и си ела.
Детето заслиза от чардака, като си шепнеше нещо — явно, преговаряше си заръката й. Без да гледа към съседния двор, Таша поразтреби едно-друго, извади също второ скемле и малка софричка. Не след много долу се появиха Иринка, засмяна от ухо до ухо, и плувналият в червенина Стефан Серткостов; вървяха ръка за ръка, но не се разбираше момъкът ли водеше детето, или детето — момъка. Жената скритом го огледа. Той имаше още да възмъжава и да се налива с мускули, но от сега бе хубавеляк, висок за годините си, кръшен и снажен.69 Таша го поздрави — сдържано, но учтиво, — а докато той се настаняваше на едно от трикраките столчета, пред него вече се появи паничка сладко и чаша вода.
— Виждам те често в последните месеци, господин Стефане — започна тя направо. — Рекох си, че невям искаш да ми кажеш нещо?…
Стефан Серткостов се размърда неудобно на скемлето и заби поглед между обувките си — беше много млад, за да не се смути от такава прямота.
— Аз… не… всъщност да… Аз исках… само че…
— Да ти помогна ли? — попита Таша с нотка на наставничество, но без ирония. В отговор той облиза устни и закима бързо. — Ти ме харесваш, нали? И ти се иска аз… аз… да те науча на любов?
Момъкът трепна от обида и раздразнение, но не повиши глас, само брадичката му помръдна, когато каза:
— За толкова долен ли ме имате, госпожа Йосифова?
Сега беше неин ред да се посрами. Избягвайки погледа му, тя отговори на въпроса с въпрос, като неусетно също премина на „вие“:
— Тогава какво толкова ви изпречва на пътя ми?
— Търсех случай да ви попитам дали искате да се омъжите за мене.
— Вие желаете да се ожените за мене? — възкликна тя изумено. И натърти: — За Ко-кон Та-ша?
— Ако вие приемете, то всеки, който изрече тези гнуснави думи, ще си загуби зъбите — рече той смръщено и със самонадеяност.
Последва мълчание. Този път то беше нужно на жената. И когато зададе следващия си въпрос, нейната усмивка беше кротка като гласа й:
— Споделяли ли сте с някого тези ваши, хм, намерения? — Той поклати глава. — Например с родителите, с братята си? Толкова ли сте убеден в тяхното благоразположение? Или това „серт“ към името ви е случайно?
— Ако не се съгласят, ще ви отведа през девет земи в десета. Млад и здрав съм, трудностите не ме плашат, не съм и от мързеливите — ще мога да ви направя щастлива.
— А тези? — Тя показа с очи децата, които си играеха на другия край на чардака. — Тях какво ще правим, господин Стефане?
— Разумява се, че ще бъдат с нас — каза момъкът разпалено. — Ще бъдат и мои деца и… ще си родим и други, наши.
Една дълга минута жената не проговори.
— Мога ли да попитам на колко сте години? — полюбопитствува тя с глас, който не издаваше какво точно мисли.
Въпросът накара Стефан Серткостов да смъкне надолу ъгълчетата на устата си; краищата на рехавите му мустачки ги последваха.
— През февруари ще стана на осемнадесет — изхитрува.
— Пък аз вече съм на двадесет и две. А по очукване от живота — на сто двадесет и две.
— И какво от туй? — запита той с присвити клепачи.
— А, нищо особено. — Тя му се усмихна едновременно с нежност и раздразнение. — Само това, че след петнайсетина години вие ще бъдете мъж в разцвета на сила и хубост, докато стопанката ви — истинска старица. Нищо повече.
69
Стефан Серткостов, историческа личност, е описан достоверно. Д-р С. Табаков (История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924, стр. 275) го нарича „юначен и снажен“, а Димитър Костов (в Иларион Драгостинов, апостол на свободата 1876. С., 1937, стр. 72) — „личен и храбър момък“.