Бяно поразбърка тютюна си, който сушеше на една керемидка покрай огъня, а крадешком огледа дъщерята и внука. За изминалите пет години, откакто бе останала вдовица, Руска дотолкова се бе променила външно, сякаш бе надянала друга физиономия върху предишната си. От някогашните меки черти и „руса Руска се русее“ (както се бяха шегували с нея Бяновите приятели) не бе останало почти нищо; сегашната Руска Кутьо Ганчева бе позаслабнала в лице и костеливостта бе приближила образа й до ръбатостта на Силдаровците, косата й, силно изпъната назад, отдавна бе потъмняла, а сетне и рано-рано прошарила. Промяната бе обхванала дори и погледа й — не беше туй по-раншният топъл и ласкав Рускин поглед, а остър, неспокоен, люшкащ се за секунди между желязна твърдост и женска уплаха.
За разлика от нея в лицето на внука Бяно не забеляза нито една Силдаровска черта. Но също и приликата с баща му не бе Бог знае каква — от чорбаджи Кутьо Ганчев той бе наследил само дълголикостта, повече нищо; нито върлинестия врат с вечно подскачащата адамова ябълка, нито подчертаните кости над очите и на скулите. Димитър, по това време шестнайсет-седемнайсетгодишно момче с рядък мъх в неопределен цвят под носа, не беше красив, още по-малко женствен, но бе с меки линии, които му придаваха израз на кротост и послушание. „От Яна е! — трепна сърцето на стария човек: — Да, да, от Яна! Тясното лице и събраните очи са на Кутьо, но всичко останало е взел от баба си…“
Докато ги бе изучавал, той бе позабравил да го прави тайничко, та Руска бе забелязала изпитателния му поглед, а комай бе прочела и мислите му, защото неочаквано каза:
— Ликът на наш Димитър ще те подлъже, тате. Гледаш ли го, ще го вземеш за божа кравичка, ала нравът си е получил от силдаровското семе. Слава на Бога, не е мързелив, помага ми. Но иначе е чепат, вироглав, а към агаларите — не питай… Туй не се схожда с външната му благост, нали?
Бяно се засмя:
— Ще рече — заприличал е на по-малкия си брат. Зер Андон комай още от ей такъв имаше само една грижа — как да пакости на турците и колко глави на турчета да спука…7
Сравнението не зарадва майката:
— Види се — въздъхна тя непресторено, — от един дол дренки ще да са… Само че дженабетликът на тогова изби малко по-късничко.
Старият човек сметна за благоразумно да промени разговора:
— Разгеле стана дума за тях, Русе. Имаш ли хабер от другите момчурляци? Що чинат, живи и здрави ли са?
Когато в 1864 година загуби своя мъж, по някакви си съображения Руска не прие да бъде подпомагана от баща си и брат си Боян, а изпрати по-малките си синове Андон и Ганчо при един братовчед на Кутьо Ганчев в Плоещ. Замогнал се там, но останал без челяд, този непознат роднина с радост бе приел да отгледа сираците на Кутьо.
— Слава на Всевишния, добре са, тате. Писаха за Коледа — пораснали били, учели се прилежно, не се посрамвали и като помощници в дюкяна на…
Жената не успя да довърши. Прекъсна я нервно и настойчиво хлопане откъм дворната порта. Димитър я попита с поглед, пък скочи на крака и изтича навън. Не след много се върна, като водеше двамина нечакани и съвсем не лика-прилика — гости. Бяха поп Юрдан и един турчин от махалата Айше Хатун8; Бяно знаеше за него само, че е почтен табак и прекупвач на кожи по име Юмер ефенди. Докато се надигаше да ги посрещне, той помисли бързо, че милион грошове да му предложат, пак не би познал какво ли би могло да събере тези двамата. И не толкова за Юмер ефенди, колкото за поп Юрдан — Бяно не можеше да си представи какво може да се случи под слънцето, за да тръгне с един турчин, който и какъвто и да е той, човекът, когото вече половин век сливналии зоват „хайдутин в попско расо“.
Сякаш да отговори на неизречения му въпрос, поп Юрдан — официалното му име бе иконом хаджи Юрдан епарх — произнесе извинително още от вратата:
— С негова милост — покашляне — се срещнахме — покашляне — ей тук, пред портата. — И завърши с такова яко закашляне, сякаш се готвеше да изплюе дробовете си.
Бяно протегна ръка да се здрависа с гостите, но поп Юрдан го превари и с все сили го притисна до гърдите си.
— Аферим, бате Бяно! — каза възторжено. — Днес ти отново си показал на агаряните и на света какъв юнак е българинът!… Кълна се в светия кръст, гордея се с тебе!… Гордея се също, че имаме няколко капки обща кръв в жилите си!
Прегърнаха се, после се раздалечиха и всеки огледа другия. И сякаш по даден знак едновременно избухнаха в смях. Докато още се давеше в смеха си, свещеникът рече:
7
Оценката за ранните години на Андон Кутев (за когото по-нататък в книгата ще се говори по-подробно) не е произволна. Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ, Пловдив 1907, с. 40) го описва като живо и юначно момче, което „немирно, буйно и пълно с вражда против бейските синове, напомня младите години на Хаджи Димитър“.
8
В книгата често ще става дума за старите махали на Сливен, много от които не се знаят и от кореняците-сливналии. За онези читатели, които проявяват по-специален интерес към темата, препоръчваме крайно интересната публикация на Васил Дечев. Махалите на Сливен, Известия на музеите от Югоизточна България, т. VIII, 1986, където те са описани подробно с текст и карти, проучена е етнонимията им, населеността и т.н.