— Ще ме прощаваш, сине, ала този армаган ми е твърде непонятен — каза Бяно Абаджи, — не съм виждал таквоз чудо.
— Нов чешит лампа е, господин Силдаров. Лампа не от вчерашния ден, а от утрешния. Светне ли, в стаята става като че слънцето е кацнало на пезула. Искате ли да опитаме, а? Хем ще се научите как се пали…
Запалиха я. Първо един-два пъти го направи Сава Райнов, после неочаквано лесно му „хвана чалъма“ и Бяно. Е, не беше чак като слънце на пезула, ала толкова ярко осветена соба старият човек виждаше за пръв път в дългия си живот.
— Тази е третата газена лапма в Сливен — поясни гостът. — Другите са на мютесарифа и на миралая на фабриката Хюсеин бей. По-право първата е на миралая, втората — на Хайдар бей, след като видял неговата.
— А като се свърши газта? — осведоми се старият човек.
— Ще си вземате от дюкяна на Иванчо Желязков. Той доставя цели тенекии за бейовете, ще има и за вас.
Няколко дълги минути Бяно Абаджи не гледа, а съзерцава лампата. После произнесе тихо, но, личеше, от дълбочината на сърцето си:
— Това не е лампа, а символ. Да, символ и олицетворение на новата виделина над цяло Българско. Виделината на промяната, синко. Тя ще озари не само собите ни, но постепенно ще прогони и петвековния мрак… — Той разтърси бялата си глава. — Сега разкажи за Иван.
— Уважаван търговец е, господин Силдаров. Той…
— Това зная, това зная — прекъсна го дружелюбно стопанинът. — Търговец, алъш-вериш с паши и везири, разчесани бакенбарди…
— А, бакенбардите вече ги няма — изкиска се, развеселен, Сава Райнов. — Разправяха, не му било по душа да го вземат за предвзет ингилизин, та ги махна. Само едни тънки мустачки остави, таквиз още не се носят от нашего брата.
— Ти зарежи бакенбардите и мустачките, сине.
— Ако питате за хала му, бие го пара̀та, господин Силдаров. Ами вземете само туй: заради услугата, която му направих да пренеса лампата, той ми заплати билета на кораба до Бургас.
— Също и пара̀та зарежи. Тънки мустачки, пара̀, алъш-вериш — туй са все външни работи. Днес ги имаме, утре ги нямаме. Ти ми кажи тук и тук как е. — Бяно се почука с пръст по челото и по сърцето. — Това прави образа на човека, не дали ланецът на часовника му е златен, или пиринчен.
Въпросът пообърка госта и той смутено завъртя очи.
— Само мога да ви кажа, че е на голяма почит. Иначе… Иначе няма как да го зная, що му е отвътре. Къде е видният търговец Иван Силдаров, човек с кантора, служители и положение, къде е един калфа при Иван хаджи Петров… Наистина, когато се е случвало чорбаджията да ме праща с поръчка при него, той все се е държал просто и без големство към мене, разпитвал ме е едно-друго, особено пък като разбра, че сме земляци-сливналии. Но за повече — не искайте от мене.
— А в народните работи? Как е той в народните работи, Сава? В Цариград се вършат чудесии. Где борба за българската черква, где защита на други правдини… Ври и кипи ли в тях моят Иван, или само си гледа търговията?
Ново безпомощно въртене на очи.
— Господин Иван Силдаров нито се гърчее, нито става килим под краката на турчина, ала не може да се каже, че особено се меси и в народните работи. Не зная какво е в душата му, ала поне не съм чувал да е от най-личните дейци в борбите ни.
Бяно Абаджи съжали за въпроса си. Не защото отговорът на младия човек го разочарова, а понеже си припомни онова, което му бе намекнал лятос Дякона. Човек, който се е бил против турците при Севастопол, офицер е бил от руската армия и в същото време четник под байрака на Панайот Хитов и който може би изпълнява твърде тънко поръчение в самото сърце на османската царщина, трябва да е кръгъл глупак да се забърка в другите борби, та да събуди подозрение и някои да се заровят в миналото и да извадят на бял свят кирливите му ризи.
— За друго ми беше думата — несръчно се отметна Бяно. — Не му ли е домиляло за родния край, за баща и сестрица? Да си дочувал приказка за връщане — е, поне да ни повиди, ако не за постоянно?
— Ще Ви повторя, че с него ние в Цариград бяхме хора на различни стъпала, господин Силдаров, не бях аз човекът, комуто той да изплаче тъгата си по роднини и по бащина стряха. Ала ще повторя и другото: че колчем ме е виждал, винаги ме е разпитвал за нашия Сливен.
73
Газената лампа е описана по образеца, изложен в музейната Битова къща в Сливен, с произход от третата четвъртина на ХІХ в.