— Вас пък какъв вятър ви довея тука бе? — сопнато ги посрещна още от вратата Йоргаки чорбаджи.
Този неоправдано гневлив прием изненада делегацията — тъй или иначе Захария Жечков и Иванчо Желязков минаваха за общинари, а и Михаил Икономов неведнъж бе викан тук, когато биваха обсъждани работи за школото. Макар и стъписан колкото останалите, Жечков отговори в достатъчна степен спокойно и в достатъчна степен достойно:
— Комисия на читалището сме, господин кмете. Явяваме се пред вас, общинари и училищни настоятели, с прошение да ни се позволи да извършим едно трагическо представление във взаимното училище.
Ако не беше така разгневен, Йоргаки чорбаджи навярно щеше да забележи, че комай само той, хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията бяха изненадани от появяването на „комисията“; другите сякаш си го бяха очаквали отнапред.
— Щом ще се говори по прошение и ще се взема важно решение, мястото ни не е тук. Трябва да се преместим в канцелярията.
Общинската канцелария — или канцелярия, както й казваха тогава — се помещаваше в две стаи, прилепени до църквата „Свети Димитър“. По-голямата, върху масата на която винаги лежаха Кърмчията и Шестокнижието, действително бе предназначена за заседанията на общинарите, в другата, грижливо подредени в сандъци, се пазеха черковните и общинските кондики от памтивека до сега, както и разните преписки и документи. На практика обаче заседанията се състояха в „канцелярията“ извънредно рядко, само ако щеше да присъствува важна външна особа, иначе по стародавен обичай това се вършеше с филджан кафе в ръка в уютната одая на метоха. Сега съвсем не беше необходимо да се преместват, ала Йоргаки настоя; в собствените му очи той го направи от прост чорбаджийски инат („да се види кой се разпорежда тука!“), но всъщност подсъзнателно бе подтикван от две твърде съществени основания — да се махне от тази стая, в която още витаеше злъчната нападка на Русчо Миркович и да отнеме на събирането досегашната тази окраска на приятепски лаф (не забравяше, че лично той бе прочел майтапчийските стихове на П. Р. Славейков) и да го превърне отново в заседание, а себе си — в негова неоспорима глава.
— Оттатък не е затоплено, господин Йоргаки — плашливо се обади прислужникът Маринчо. — Куче да вържеш, няма да изтрае.
— За немарата ще ти бъде удържано от платата — не се примири кметът. — Пък инак студено или топло, там ще изслушаме просбата. — И добави надуто: — Народът ни е избрал не да се топлим край мангалите, а да умуваме и милеем за неговото добро.
Нямаше как да му скършат хатъра, наметнаха шубите и ямурлуците и се преместиха. Йоргаки се настани на най-личното място до масата, с пръст повика до себе си Панайот Минков, секретаря, и все така смръщено прикани Жечков да изложи молбата. Председателят, още смутен от враждебния прием, се подчини; докато повтаряше в най-привлекателни краски „прошението“ (връчи го на Панайот Минков и в писмена форма), дъхът му излизаше във вид на па̀ра от устата. Както беше уговорено отнапред, едва той млъкна и Михалаки Гюлмязов избърза да даде благоприятна насока на изказванията:
— Похвално начинание, господа. Театрото е един от темелите на днешната сивилизация. — По онова време така изговаряха думата цивилизация. — Даже чувах, в Атина имало постоянно театро с едва ли не катадневни извършвания на различни трагедии и комедии.
Бяха избрали Гюлмязов, защото той и да не беше от най-близкото обкръжение на кмета, общо взето се ползуваше от благоразположението му или поне не беше гледан с подозрение. А това за Атинското театро го бяха измислили, за да погъделичкат гръкоманската му душица. Тактиката не беше Бог знае колко хитра, ала даде резултат — Йоргаки видимо поомекна и когато зададе няколко допълнителни въпроса, тонът им далеч не беше така кавгаджийски. Отговориха му все в розова светлина — Иванчо Желязков обясни какъв разход ще направят около подготовката за „трагическото представление“ и какъв приход очакват и за какво ще го употребят, Михаил Икономов пък разказа коя стая във Взаимното ще пригодят за театрото и как ще се подсигурят да не се допуснат повреди и злочинства. И всичко вървеше много „по мед и масло“ до момента, когато кметът се осведоми за онова, което трябваше да бъде в началото — на кое „трагическо представление“ се е спряло ръководството на читалището. На това място Захария Жечков се прехвърли няколко пъти от крак на крак и каза с привидна небрежност:
74
За да не утежняваме книгата с нов персонаж, тук съзнателно се отклонихме от исторически достоверното. Всъщност делегацията, явила се на 12 януари 1870 г. да иска от църковната община разрешение „да се извърши едно трагическо представление във взаимното училище“, се е състояла от Атанас Д. Гаджалов, х. Анастас х. Николов и Тодор х. Иванов.