— А, има ги, има ги между нас, госпожице — не се съгласи с нея втора от „заговорничките“, госпожа Катина Минчович, и други гласове начаса я подкрепиха. И заваляха обвиненията в „смъртните грехове“: намирала се тук една особа, що си повдигала полата, когато уж прескачала локвите, та се съзирали глезените й, по улицата не гледала в земята, а се перчела предизвикателно с вирната брадичка, била „шавлива и пердесис79“, все си намирала работа по хорските къщя, за да се вре в очите на мъжете, обличала се ката ден като кокона и тъй нататък, и тъй нататък.
С риск да провали собственото си начинание, учителката не се примири:
— Тежко̀ нам — рече, — ако нравствеността ни се мери според повдигането на сукмана или полата!
Награчиха вече срещу самата нея. И не се знае докъде щяха да доведат пререканията, ако не ги пресече онази, срещу която бяха хулите и злословията. Таша Йосифова се изправи, изгледа обвинителките си със смес от насмешка и презрение, пък вдигна брадичката си по-високо от обикновено и със спокойни крачки напусна стаята и училището.
След нейното излизане всичко продължи така, сякаш течеше олио. Без никакви пазарлъци определиха членските вноски (не бяха малки: „основателните членки“ щяха да плащат по една лира, второстепенните и спомагателните — малко по-малко), приеха и устава, съставен от Михаил Икономов, като дори го обогатиха с нови предложения — например да се създаде неделно училище за онези по-млади или по-възрастни сливенки, които в детството си бяха останали настрана от просвещението, накрая избраха и управа; учителката настоя за председателка да определят госпожа Куртеза Попович, за касиерка — госпожа Щилияна Вичова, а за себе си Аргира скромно определи длъжността деловодителка.
Когато по-късно си тръгнаха към домовете, всички имаха щастливото чувство, че днес са били съпричастни на нещо голямо и важно, нещо, което издига този ден на много стъпала над вчерашния. И навярно само една усещаше нещо като гнилостна утайка в душата си — вдъхновителката на днешното паметно дело госпожица Аргира Димитрова…
Портата не беше заключена. Аргира влезе в двора, в опитното й женско око веднага се набиха редът и изумителната чистота в него, после и на къщата. Почуди се — всичко изглеждаше така, сякаш тук шетат поне три слугини, докато тя много добре знаеше, че домът лежеше на ръцете на сама жена, която на това отгоре трябваше да изкарва насъщния за себе си и за двете си деца.
Извървя почистената до камък пъртина и тъкмо се колебаеше накъде да продължи или как да повика, когато горе, на чардака, се появи стопанката Таша Йосифова и с жест и блага дума я покани. Държеше се наглед просто и със самообладание, но на проницателния поглед на учителката не убягнаха подпухналите очи и измачканите дрехи. Не беше трудно да се досети: мнимото високомерие на Таша бе продължило само докато е извървявала пътя до дома, тук обаче е запокитила маската си на „курназ“ и „пердесис“, хвърлила се е с роклята на одъра и дълго, дълго се е обливала в сълзи на обида и огорчение.
Когато влязоха в затоплената соба, Аргира помилва по главиците дечицата, които си играеха върху мек китеник в единия ъгъл, сетне двете жени седнаха една срещу друга.
— Дойдох да ви кажа, че ме е срам за онова, което се случи, госпожо Йосифова — започна без далечни предисловия учителката.
— Не ми викайте „госпожо Йосифова“ — затворено, но не и нелюбезно я прекъсна домакинята. — Таша е напълно достатъчно, госпожице.
— Ще го приема, ако аз пък съм само „Аргира“, не и „госпожице“. — Другата потвърди. — Срам ме е и дойдох да ви кажа, че ме е срам. Така ще зная, че съм се разграничила от фарисейското благочестие на някои наши госпожи.
— Благодаря ви, че така яростно се застъпихте за мене, ала не биваше да го правите.
— Не биваше!? И да ви оставя на оплювките и калта?
— Начинанието ви е толкова благородно и възвишено, че не трябваше да го рискувате за една… — кратък горчив смях, — … за една Кокон Таша.
— И затова ли…?
— Дали затова излязох? Ами че, разбира се — делото е тъй голямо, бих го нарекла дори свято, че не е оправдано да пропадне от инат или в защита на едного, виновен или невинен.
Аргира Димитрова я изгледа със смес от възхита и изненада — тази жена, която надали бе изкарала повече от отделенията в Баби-Иванкиното училище, говореше разумно, гладко, с неочаквано богат речник и с такъв усет за истинската стойност на нещата, лични и обществени, с какъвто малцина и от мъжете на Сливен можеха да се похвалят.
79
В случая „пердесис“ означава безочлива, безсрамна, която не се съобразява с установените норми на морал.