— Знам си, че съм като бостан-коркусу9, та не се чудя на кикотенето ти. Ама и ти да се видиш на какъв каяфет си…
Бяно се погледна. И още по-силно се разсмя — зет му, покойният, нявга беше доста мършав, та плещестият и едър въпреки годините си Бяно наистина изглеждаше твърде комично в дрехите му. Когато отговори, той предпочете да даде глас само на тази втора част от приказката на поп Юрдан и да пропусне първата. Защото допреди няколко години чудноватият по нрав свещенослужител беше здравеняк и със сила на пехливанин, но после, когато се намери един човек от рода му да стане предател срещу българите, той не понесе срама, стопи се като свещ и повече никога не се оправи — остана си сух и кокалест, прегърбен под тежестта на позора, с вечно несресани повече бели, отколкото руси коси и брада, а погледът му, нявга дързък и кръвнишки, сега изглеждаше угаснал и като че избелял.
— Такваз сега била модата из Европата, Юрданчо — каза. — Мъжете вече трябвало да бъдат тънки и източени. Е, аз още не съм, ама се глася да отслабна по европейската кройка, та тези дрехи ще да са ми мярката. — После се обърна и към втория гост: — Добре дошъл и ти, Юмер ефенди. Не знам какво те носи при мене, но те приветствувам искрено и без лицеприятие под покрива на милата ми дъщеря.
— Дойдох да ти се поклоня до̀земи, Бяно Силдар — изрече в отговор турчинът. И не само го каза, но и наистина се поклони, като придружи жеста си и с едно бързо темане. — Аз бях там, при реката, и видях всичко, Бяно Силдар — продължи. — Не знаех, че още има хора под слънцето, които да са способни да извършат твоето. И затуй дойдох — поклон да ти сторя и, стига да ми позволиш, ръка да ти целуна.
— Хайде, хайде — сгълча го Бяно, като дърпаше зад гърба си десницата, която онзи наистина търсеше да целуне. — Хайде холан, чак пък толкоз!… — Но иначе си личеше, че възхвалата го беше разчувствувала.
— Що е извършил тате, Юмер ефенди? — намеси се в разговора и Руска. — На мен той рече само, че се е подхлъзнал и цопнал в реката.
— Цопнал в реката ли? — с предишния възторг каза турчинът. И въпреки знаците на Бяно разказа с по ориенталски пищна речовитост случката при Ямболския хан.
— Ех, ти!… — закани се на баща си Руска. — Одъртя и побеля, пък още!… — После се опомни и се разшета пред гостите: — Ама и аз каква съм: дошли сте ми, пък ви държа на крак. Бързо се разсъблечете, добри хора, и идвайте тук край огъня. Каквото и да е, все по едно сладко от орехчета няма да откажете.
Тя се разчевръсти, дотъркаля една софра отнякъде и скоро тримата мъже вече бяха насядали около нея. Юмер ефенди, надвил първоначалното си смущение, захвана комично да души във въздуха:
— А бе какъв особен мирис долавям аз тука?
— Нищо — извини се жената. — Синът разтри дядо си, та…
— Със сладко ли го разтри, Руске ханъм? — Всички прихнаха в луд смях, само турчинът продължи с привидна сериозност: — Твоето сладко от орехчета е прочуто в цял Сливен, Руске ханъм, както между християните, тъй и между мюсюлманите. Ама не може ли вместо него…
— Ашколсун на тебе, Юмер! — поздрави го поп Юрдан, като бършеше сълзите си. — Ако някой път решиш да се откажеш от правата вяра и да дойдеш сред нас, гяурите, аз лично ще го сторя и днешната ти приказка ще е гаранцията за тебе.
— Хайде да си оставим верите на мира, а? — продължи по същия начин Юмер ефенди. — Моят дерт е само за тогози бабаитина — дали не трябва да се сгрее не само с разтривка, ами и откъм джигера.
— Може, как да не може — каза Бяно, докато също се заливаше в смях. — Я, дъще, си прибери сладкото и дай от тази същата, есирлийската10. — А подир малко, когато пред тях бяха вече туршия, бонели11 и чашки с дъхтяща на сакъз гроздова, добави с унесеност, предизвикана от един далечен спомен: — Някога баща ми имаше един прочут дост, аян беше на Сливен и казата. Тахир ага, сигурно го помните или сте чували за него. Та този Тахир ага думаше, че с туй питие не нарушавал забраната на Пророка, зер то не било ракия, а остарял шербет…
Знаеха го, разбира се, кой в Сливен не знаеше или не помнеше славния някога Тахир ага. И стана така, че уж празнуваха подвига на Бяно Абаджи, а първата чашка изпиха в памет на някогашния аянин…
За още мнозина пийнаха, мъртви и живи, пък по едно време Юмер ефенди се върна към случката от сутринта:
— Едно нещо искам да попитам, Бяно Силдар, пък ти ми отговори само ако ти е по душа. Когато влезе в ледената вода и подложи гръб под онази камара, знаеше ли дали християнин или мюсюлманин спасяваш?
10
Есирлий — днес с. Блатец, Сливенско; тогава, както и сега, производителен център на висококачествена ракия.