Тази година обаче — през януари 1870-та — нему наглед съвсем неочаквано скимна, че е Атанас и реши да събере на почерпка неколцина приятели. „Наглед“, понеже всъщност се бяха сговорили за това със Сава Райнов и търсеха привидно невинен повод, за да свикат съмишлениците — да се изприкажат един-друг какви новини са дочули, да размислят как да действуват, че да изпълнят заръките на Левски, та когато дойде следващия път, да не го срещнат с празни ръце.
В деня на свети Атанасий Танювата майка опече неизбежния за сливенските зияфети гювеч, купиха от комшиите един бакър шевка (бай Стоян Куртев, баща му, нямаше лозе и не правеше вино) и в изцъклената мразовита януарска вечер един по един заприиждаха поканените.
Не бяха много — заедно с „именника“ се събраха всичко на всичко осмина. От предишните, които в херодаята на Бяно Абаджи бяха лизнати по душата от родолюбивия плам на Левски, надойдоха Михаил Икономов, фотографинът Димитър Топалов, Бял Димитър Събев, синът на поп Тодор Георги, към тях следваше да се брои и Таню. Новите бяха Костадин Келов и Брадата — така прякоросваха бахчеванджията Нено Господинов заради чаталестата му брада, — който се бе върнал след дълъг гурбет към Русчук. Сава Райнов, осмият от събралите се, се явяваше някак си нито от едните, нито от другите — той не бе участвувал в онова събиране през февруари, но затова пък повече от всеки друг бе общувал с Левски, та не вървеше да го имат и от новите.
— Във въздуха витаят важни събития, братя — започна Сава Райнов, след като се разположиха около софрата с гювеча и шевката. — Чини ми се, че юнакът вече е на коня и скоро ще чуем и тръбата му.
— Зова на тази тръба българинът чака вече пет века — каза Таню и гърленият му глас не изпълни, а като че заля стаята. — Работата е, дали ние ще сме готови, когато тя ни призове. — И като изостави важната тема, внезапно се сопна: — Стига бе, Димитре! Едва сме седнали, а ти трети стакан обръщаш!…
Димитър Топалов, към когото бе насочена нападката, никак не се трогна от нея. Той избърса с длан няколкото капки вино, полепнали по добре разресаната му кестенява брада, оправи и без това безупречния възел на джувката си и спокойно отговори:
— А вие какво искате? Като влезе някой и веднага да е белли, че сме се събрали за заговор, не за имен ден, така ли?
Михаил Икономов се върна към главното:
— Дали ще сме готови, когато „вятър ечи, Балкан стене“, туй зависи само от нас. Лошото е, че ни липсва уведомление, братя, не знаем що се върши из Българско, вият ли се фишеци и точат ли се ками.
— Даскал Икономов е прав — подкрепи го Бял Димитър Събев. — Нам Левски заръча: събудете се сами, разбуждайте и други. Е, събудихме се. А сетне? Стига ли хиляда души да са будни, за да ги назовеш войска? Друго ще е, ако ни е наредено: за този и този ден ви искам с пушки в ръце на Агликина поляна.
— Тъй е и не е тъй — каза Сава Райнов, като с дългия нокът на кутрето си оправи космите на мустаците си. — Не сме азбукарчета, че за всичко да имаме нужда от поръка: днес си напиши домашното, за утре си измий врата… Зрели мъже сме, редно е да съобразяваме и със собствените си глави. А туй ще рече да преценим сами, що е нужно повече от събуждането, да не чакаме наготово, а сами да потърсим хабер от другите краища на българската земя, че и от Букурещ.
— Че защо не похлопахте на портата на бай ви Нено бе, чоджуклар? — повиши глас Нено Господинов. Нисък и набит, почти без врат, с игриви хитри очички, той имаше своеобразен начин на говорене, който винаги предизвикваше усмивки. Поп Юрдан веднъж бе казал за него: „Хляб да ти поиска или «Отче наш» да ти прочете, все ще се превиеш на две от смях.“81 — Тази брада иска да й се прави ихтибар, брей!
— Стига де, стига си се кривотил — смъмри го Георги Икономов. — Ако знаеш нещо — говори, ако не знаеш — нагъвай шевката като господина фотографина.
— Ида от Русчук, сине мой, пък може и да не знаеш, ала Русчук е на две педи от Букурещ…
— Уви, скоро ще го науча — тихо вметна другият, а Нено продължи:
— Пръдне ли букурещкият владика, миризмата след час е в Русчук.
— Престани най-сетне! — не на шега кресна Таню. — Събрали сме се за важни дела, не за глуми и карагьозчилъци.
— Дякона Левски е в Букурещ, чоджуклар — малко по-сериозно каза Брадата. — Сдостил се е с бай Каравелов от „Свобода“ и други по-ербап мъже, що милеят за милото си отечество, та си плюли на ръцете и са съживили предишния Централен комитет. Само че сега го зоват Български революционен централен комитет.
81
Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ. Пловдив, 1907, с. 36), който го е познавал лично, характеризира Нено Господинов Брадата като „добър патриот, екзалтиран, смел“, но добавя „и опърничав палячо“.